Дали това е начинът, по който хората се сближават? Лекуват взаимно раните си; превързват ги и се докосват?
— Ето. Като нова си — казва Джулиан и ме поглежда в очите. Неговите са поели частица от сивото небе над решетките и сега синьото е някак по-убито. — Готова ли си да продължим?
Кимам, въпреки че още се чувствам малко замаяна и много изтощена.
Джулиан слага ръка на рамото ми и го стиска приятелски. Какво ли си мисли, когато ме докосва? Дали и през него преминава ток както през мен? Не е свикнал да контактува с момичета, но не виждам това да го притеснява. Явно премина границата. Питам се какво ще прави после, когато най-накрая се измъкнем оттук. Без съмнение ще се върне към предишния си живот, към баща си и СДА.
Може би ще нареди да ме арестуват.
Завива ми се свят. Затварям очи и усещам как губя равновесие.
— Сигурна ли си, че си добре и можеш да ходиш? Гласът му е толкова нежен, че в гърдите ми започват да пърхат пеперуди. Планът не беше такъв. Това не беше предвидено. Не трябваше да се случва.
Замислям се за онова, което му казах миналата нощ. „Не е необходимо да знаеш.“ Трудна, непоносима истина.
— Джулиан... — Отварям очи и продължавам с надеждата, че не забелязва трепета в гласа ми. — Ние с теб. не сме еднакви. Ние сме от двете страни на барикадата. Знаеш го, нали?
Погледът му се втвърдява и мускулите на тялото му се напрягат. Синьото проблясва остро въпреки слабата светлина. Но когато заговаря, гласът му е мек и тих.
— Вече не знам на чия страна съм — казва и прави още една крачка към мен.
— Джулиан! — едва успявам да произнеса.
И в този момент от тунелите се разнасят приглушени викове. По бетона се чуват тежки
стъпки. Джулиан замръзва в крачка и двамата се споглеждаме. Няма нужда от думи.
Лешоядите са тук.
Страхът плисва в гърдите ми. Гласовете идват от тунела, по който минахме снощи и излязохме тук. Джулиан грабва раницата, а аз обувам бързо маратонките, без да си правя труда да слагам чорапи. Взимам ножа от пода; Джулиан ме хваща за другата ръка и буквално ме повлича напред, преминава покрай дървените касетки и ме повежда към далечния край на перона. На петнайсет крачки от решетките мракът се сгъстява и е почти невъзможно човек да види нещо. Тъмнината ни поглъща отново. Имам усещането, че влизаме в нечия паст, но прогонвам видението и бързам да превъзмогна страха, който се опитва да превземе мислите ми. Би трябвало да се радвам на тъмнината, защото ни дава шанс да се скрием, но не мога да се преборя с мисълта за онова, което може би крие тя: тихи крадливи стъпки, поклащащи се по тръбите трупове, зловещи сенки.
В другия край на перона има тунел, толкова нисък, че с Джулиан трябва да се наведем, за да влезем. Изминаваме десетина крачки навътре и се оказваме пред тясна желязна стълба, която ни отвежда надолу към по-широк тунел. Там има стари ръждясали релси, но, слава богу, сухи. Тръгваме по тях, но Джулиан спира на всеки няколко метра и се ослушва.
И изведнъж чуваме гласовете. Този път са съвсем ясни, явно Лешоядите са много наблизо. Един от тях изръмжава: „Насам“. Тази единствена думичка изкарва въздуха от гърдите ми, сякаш някой ме удря в корема с юмрук. Това е гласът на Албиноса. Мислено се ругая, че оставих пистолета на дъното на раницата. Каква глупачка съм! Няма как да го извадя в тъмното сега, докато бързаме напред. Стискам ножа, търсейки увереност в гладката повърхност на дървената дръжка, но продължавам да се чувствам ужасно слаба, замаяна и гладна. Няма как да се справя в един двубой. Не ми остава нищо друго, освен да се моля да се разминем някак си в тъмното.
— Надолу!
Гласовете приближават. По желязната стълба се чува тропот и от този звук ми настръхват косите. Страхът плъзва по вените ми. В този момент виждам един лъч да шари из стените, хвърляйки жълти отблясъци наоколо. Естествено. Те имат фенери. Не е за чудене, че се движат толкова бързо. При това няма защо да се тревожат, че някой ще ги види или чуе. Те са хищници.
А ние сме тяхната плячка.
Да се скрием. Това е единствената ни надежда. Трябва да се скрием някъде.
Надясно от нас има арка, образуваща под себе си сектор от още по-черен мрак. Стискам ръката на Джулиан, дърпам го назад и го насочвам натам. Тунелът се оказва с около половин метър по-нисък от онзи, по който дойдохме дотук, и по дъното му има локви със застояла воняща вода. Тръгваме по него. Стените от двете ни страни са гладки — няма ниши, нито купчини с дървени касетки, нищо, зад което човек може да се скрие. Обзема ме паника. Сигурно Джулиан усеща същото, защото изгубва ритъм, спъва се и се пльосва в една локва.