И двамата замръзваме на място.
Лешоядите също притихват. Стъпките спират. Гласовете замлъкват.
Изведнъж от тъмната арка изскача ярък лъч, започва да пълзи и да рови земята като душещо животно. Джулиан и аз не помръдваме. Той стиска ръката ми веднъж, после я пуска. Чувам го да сваля раницата от гърба си и да рови из нея. Явно търси оръжието. Няма смисъл да бягаме. Няма смисъл и да се бием, но поне можем да свалим един-два Лешояда.
Неочаквано за мен погледът ми се замъглява. Сълзите пълнят очите ми и аз ги избърсвам, с ръка, повтаряйки наум до лудост: „Не тук, не така, не под земята, не при плъховете... “
Лъчът се разширява. Към него се присъединява още един.
Лешоядите се движат безшумно, но аз разбирам защо се бавят. Наслаждават се на момента. Като ловец, който задържа за миг стрелата в лъка си, преди да убие. Усещам Албиноса физически. Мога да се закълна, че в момента се усмихва. Ръката, с която стискам ножа, е мокра от потта ми. Джулиан е до мен, но диша тежко, накъсано.
„Не така, не така“. В главата ми се завърта калейдоскоп от образи и картини: опияняващият аромат на орловия нокът през лятото, жуженето на пчелите през пролетта, натежалите от сняг клони на дърветата през зимата. И Хана. Виждам я да бяга пред мен и да се смее. Русата й грива се развява на вятъра.
Но онова, което ме поразява в този миг на пълна сигурност, че смъртта е съвсем близо, е, че всички целувки, които някога съм получила, остават в миналото. Делириумът, болката от него и всички тревоги, всичко, за което се борехме, изчезва. Течението на живота ги отнася нанякъде.
И точно когато лъчите се сливат в огромни фарове, осветяват ни и ни притискат, когато сенките зад тях се отдръпват и се появяват хора, кръвта ми кипва от ярост. Ярките светлини ме заслепяват, мракът се разпръсва и на негово място избухва взрив от цветове и плуващи светли петна. Скачам и се хвърлям с ножа напред. В същия миг чувам викове и тропот. В гърдите ми се надига писък и пробива през стиснатите ми зъби като вибрация на метално острие.
Настава пълен хаос. Навсякъде виждам горещи тела и чувам стонове. Някой забива лакът в гърдите ми, здрави като клещи ръце ме стискат за врата и ме задушават. В устата си усещам кичур мръсна коса, встрани, над ребрата, ме пронизва остра болка, някой облива лицето ми с гадния си дъх, в ушите ми кънтят гърлени викове. Не мога да преценя колко са Лешоядите — трима? Или четирима? Нито виждам къде е Джулиан. Удрям сляпо с ножа, боря се за въздух и търся път през преградата от тела — твърда и непробиваема. Не мога да я разкъсам, затова продължавам, да сека с ножа. Срещам плът и още плът, и още, но в един момент някой ме хваща за китката, избива ножа от ръката ми и я извива, извива, докато започвам да крещя.
Две огромни ръце се сключват около врата ми и започват да натискат надолу. Въздухът в гърдите ми намалява и се свива до глава на топлийка. Искам да отворя уста, но откривам, че не мога. Около мен е тъмно и страшно и някъде над главата ми плува едно малко мехурче, пълно с въздух. Протягам ръка към него, боря се с всички сили да изляза от блатото, но в гърдите ми не остава нищо друго, освен кал. Потъвам.
Потъвам. Умирам.
Отнякъде дочувам слаб барабанен звук. Сигурно пак вали. От двете ми страни отново блясват светлини, танцуват, извиват се като живи. Пожар.
Неочаквано обръчът около врата ми се разтваря. Въздухът навлиза в дробовете ми като хладна планинска вода, аз отварям уста и гълтам, гълтам, давя се, плюя и пак поемам. Повдигам се на колене и в първия момент се обърквам. Решавам, че сънувам как падам сред стотици малки животинчета с мека козина.
Постепенно започвам да се осъзнавам, светът излиза от мъглата и аз виждам, че тунелът е пълен с плъхове. Стотици, хиляди плъхове подскачат един върху друг, въртят се и се търкалят, блъскат се в ръцете ми и гризат коленете ми. Разнасят се изстрели и някой изревава от болка. Замирисва на стара гранясала мас. Оглеждам се и виждам някакви хора в смъртна схватка с Лешоядите. В ръцете си държат запалени факли (явно мирише от тях) и ги размахват пред себе си, сякаш косят жито. Факлите осветяват за миг различни образи, които преминават през погледа ми като накъсани кадри от филм на ужасите: превит на две, Джулиан се подпира с една ръка на стената и стене; един от Лешоядите, жена, пищи с изкривено от болка лице. Косата й гори като факлите около нас.
Сковавам се от страх. Стоя на колене като каменна статуя, а плъховете тичат напред, блъскат се в тялото ми, цвърчат, пищят и отъркват опашките си в мен, но аз не реагирам. Страхът парализира крайниците ми.