Това е кошмар. Не може да е истина.
Един плъх изпълзява в скута ми. Надавам писък и го блъскам встрани, готова да повърна от отвращение. Той се удря в стената с тъп звук, изписква, но бързо стъпва на краката си, влива се в мекия сив поток и отминава. Толкова съм отвратена, че не смея да помръдна. Вътрешностите ми се надигат и аз повръщам стомашния си сок. Може би съм умряла и сега съм в ада, наказана
4
заради делириума и всички ужасни неща, които съм сторила? И ще горя в огнената геена , както предсказва книгата „Ш-ш-т?“
— Ставай!
Вдигам глава и виждам над себе си две чудовища с факли в ръце. Изглеждат точно като зверове, излезли изпод земята, полухора полуживотни. Единият от тях е огромен, направо гигант. Едното му око е бяло като мляко; другото е тъмно и святка като на вълк. Плъховете са го покрили от горе до долу, сякаш е наметнал сиво одеяло.
Другата фигура има гърбица. Прилича ми на издут корпус на лодка. Не мога да преценя мъж ли е или жена. Дългата мръсна коса почти закрива лицето. Тя (или той) извива ръцете на Джулиан на гърба и ги завързва с въже. Оглеждам се и ахвам. От Лешоядите няма и помен.
Ставам и оглеждам раната на коляното си. Превръзката се е разхлабила и нещо мазно и мокро тече по крака ми.
— Тръгвай! — сочи с факлата си човекът плъх към мрака зад мен. Забелязвам, че се е превил леко и със свободната ръка притиска дясната си половина. Спомням си изстрела и последвалия вик. Може би той е раненият.
— Виж... — започвам с треперлив глас и вдигам и двете си ръце в знак на примирие. — Не знам кои сте и какво искате, но ние не сме врагове. Просто се опитваме да излезем навън. Нямаме много провизии, но можете да вземете каквото искате. Само ни пуснете. Моля ви! — Гласът ми започва да трепери още по-силно, но аз продължавам. — Много ви моля.
— Тръгвай! — повтаря човекът плъх и този път размахва факлата толкова близо до лицето ми, че усещам топлината й.
Поглеждам към Джулиан. Той поклаща лекичко глава. Очите му говорят: „Какво можем да направим?“
Обръщам се и тръгвам. Човекът плъх поема след мен, а ордата от плъхове се гмурва в тъмнината пред нас.
тогава
Никой от нас не знае какво ни очаква в третия лагер и има ли изобщо такъв. Так и Хънтър не се завърнаха и няма откъде да разберем дали са успели да заровят провизиите на уреченото място до Хартфорд, Кънектикът, близо двеста километра от Рочестър. Не знаем също дали не им се е случило нещо по пътя. Тук студът е сковал здраво земята, реже безмилостно, явно няма намерение да си иде преди пролетта. Всички са уморени, гладни и изгубили дух. Дори и Рейвън не успява да държи маската на силна и безстрашна; върви бавно, с наведена глава, и не разговаря с никого.
Не ми се мисли какво ще правим, ако не намерим храна на уреченото място. Сигурна съм, че Рейвън също се тревожи за това, въпреки че не го изказва на глас. Впрочем никой от нас не говори за това. Просто върви упорито и мълчаливо напред.
Но страхът е между нас. Най-после, пробивайки си път между руини на стари градове и отломки от разрушени къщи, пръснати из улиците като огромни насекоми, наближаваме Хартфорд, но това не ни радва. Напротив, засилва безпокойството ни. Тревогата жужи около нас и прави гората и студът да изглеждат още по-зловещи. Залезът всява страх; сенките се удължават, превръщат се в сочещи нагоре пръсти, на почернели от студа ръце. Утре трябва да стигнем до третия лагер, ако има такъв, разбира се. Ако не, някои от нас ще умрат от глад, преди да достигнем крайната си цел.
Ако лагерът не е там, поне няма да се чудим какво става с Так и Хънтър. Това ще означава, че са мъртви.
Утрото настъпва бавно, въздухът е застинал в странно напрегнато очакване, като пред буря. Движим се сред пълна тишина, нарушавана само от скърцането на обувките ни в снега.
Най-после стигаме до мястото, където трябва да е третият лагер. Никъде няма знак, че Так и Хънтър са били тук. Няма резки по дърветата, няма завързани по клоните парцалчета, няма нито един от уговорените за комуникация знаци или указание, че тук някъде е заровена храна. През цялото време се страхувахме именно от това, но сега разочарованието се усеща физически.
Рейвън простенва като от болка, сякаш някой я е ударил през лицето. Сара се свлича на снега, повтаряйки отчаяно: „Не не не не!“ и не спира, докато Лу не се навежда над нея и не й нарежда да млъкне.
— Трябва да има някаква грешка. — Излизам напред. Гласът ми гръмва и огласява цялата поляна. — Сигурно сме сгрешили мястото.