— Няма грешка — отсича Брам. — Това е мястото.
— Не — упорствам аз. — Някъде сме взели грешен завой. Или Так е намерил по-добро място за провизиите.
— Млъквай, Лена! — срязва ме Рейвън и разтрива силно челото си. Ноктите й имат лилав оттенък.
— Трябва да намерим Так. — Знам, че не помагам с това, знам, че е чиста истерия, но гладът и студът са притъпили ума ми и това е единственото, което ми идва в главата. — Храната ни е при Так. Трябва да го намерим. Трябва да...
— Шшшт! — прекъсва ме Брам.
Сара става и се ослушва. Изведнъж всички притихваме и напрягаме слух, защото до един чухме издухването на счупена клонка в гората. Звукът беше остър и силен като изщракването на предпазител на пистолет. Оглеждам се и виждам застинали лица и напрегнати, пълни с тревога, очи. Това ми напомня за сърната, която мярнахме из гората преди два дни. Беше като препарирана, всяко мускулче беше застинало в очакване, преди да полети далече от нас.
Гората е съвсем тиха, тихи са щръкналите нагоре черни клони, покрити с дебел слой бял сняг. Подали глави от преспите, сухите пънове и загнили дънери на паднали дървета също мълчат. Заглеждам се в един от тези дънери. Отдалече той е просто една сиво-кафява купчина, но когато се вглеждам по-внимателно, забелязвам, че помръдва.
Веднага разбирам, че сме в капан. Отварям уста да кажа на другите, но в същата секунда гората изригва. Отвсякъде ни обграждат Лешояди, хвърлят кожите и плащовете си и дърветата се превръщат в хора с ножове и копия в ръце. Пръсваме се и с викове се разбягваме във всички посоки.
Те постигат целта си. Успяват да ни изплашат и да ни разделят един от друг.
Така ще ни избият по-лесно.
сега
Тунелът, по който вървим, се спуска надолу и аз си представям, че се движим към центъра на земята. Над нас се усеща движение, прониква слаба, призрачна светлина и се чува говор. Вратът ми е мокър от пот, а замайването е по-силно от всякога. Едва успявам да се държа на краката си. На всяка крачка се препъвам и залитам. Човекът плъх минава пред мен и ме хваща за ръката. Опитвам се да се отскубна от нея, но той стисва здраво лакътя ми и тръгва до мен. От него се носи ужасна смрад.
Светлината най-после размива мрака, разлива се пред нас и открива помещение с неясни очертания и сводест таван. В единия край е запален огън и около него са насядали някакви хора. Ние изплуваме от мрака и се оглеждаме със свити сърца. От двете страни мястото е оградено с високи платформи и по тях гъмжи от чудовища — парцаливи и полуголи същества, покрити с кал, бледи и безкръвни, примигващи от светлината на запалените в железни кофи за боклук огньове. Въздухът тежи от дим и миризма на стара гранясала мас. Теракотените плочки по стените са нашарени със стари реклами и графити.
Тръгваме през релсите и погледите на чудовищата се обръщат към нас. Всички са увредени по някакъв начин. На много от тях липсва крайник, другите имат различни дефекти: сгърчени или недоразвити ръце, големи туморни образувания по лицето, гърбици или рахитични крака.
— Горе! — поглежда ни човекът плъх и сочи с брадичка към платформата, но на мен тя ми се вижда невъзможно висока.
Ръцете на Джулиан все още са завързани на гърба. Двама по-едри мъже от платформата идват, хващат го под мишниците и го издърпват нагоре. Единият от тях има голяма гърбица, но се движи с изненадваща грация. Оглеждам силните ръце и деликатните китки и ахвам вътрешно. Оказва се жена.
— Аз... не мога — измънквам и пламвам от неудобство. Хората от платформите са спрели разговорите и ни оглеждат, като че ли сме извънземни. — Много е високо.
— Горе! — повтаря човекът плъх.
Питам се дали „Ставай“, „Върви“, „Горе“ и „Долу“ са единствените думи в речника му.
Платформата е на нивото на очите ми. Слагам ръце на ръба й и се опитвам да се повдигна, но съм прекалено слаба и падам назад.
— Тя е ранена — извиква Джулиан. — Не виждате ли? За Бога, трябва час по-скоро да излезем на въздух.
Това са първите му думи, откакто ни заловиха, и аз усещам в гласа му болка и страх.
Човекът плъх ме блъска обратно към платформата, но този път по негласно споразумение няколко души от публиката приближават едновременно към нас. Приклякват на ръба и протягат ръце надолу Аз се отдръпвам отвратена, но човекът плъх е зад мен и ме грабва здраво през кръста.
— Спрете! — крещи Джулиан и се бори с похитителите си. Двамата, които му помогнаха да изкачи платформата, продължават да го държат здраво за раменете. — Пуснете я!
Протегнатите ръце ме докопват. Лицата на чудовищата се приближават към мен и блуждаят над моето. Подскачащата светлина ги прави да изглеждат като излезли от гробовете.