— Какво стана? — питам и се оглеждам страхливо. Мястото, където се намираме, е частично отделено от останалите със стена от празни кашони по платформата се виждат чаршафи във всякакви цветове, опънати върху изпочупени дървени прътове. Те разделят площадката на отделни стаи, предлагащи някакво лично пространство. Стаите представляваха огромни мукавени кашони, обзаведени със стари дюшеци. Стените са подсилени с ниски трикрилни маси и счупени столове. Въздухът е горещ, все още наситен с дим и миризма на мас. Пушекът се извива на тънка ивица до тавана, достига до вентилационната шахта и изчезва.
— Те почистиха раната ти — отговаря тихо и удивено Джулиан, сякаш не може да повярва. В началото си помислих, че ще ни... — Той замлъкна и поклати смаяно глава. — Но после дойде една жена с превръзки и всичко необходимо и ти превърза раната. Беше започнала пак да кърви.
Докосвам мястото на врата си и напипвам дебел слой марля. Виждам, че са се погрижили и за Джулиан. Раната на устната му е почистена, отокът около очите е намалял.
— Кои са тези хора? — питам го аз. — И какво е това място?
Джулиан отново клати глава.
— Невалидни са, това е ясно — обяснява и когато вижда, че се свивам от тази дума, добавя бързо: — Не знам друга дума за тях. Нито за теб.
— Ние не сме еднакви — казвам, загледана в тълпата сакати хора зад завесата от дим и огън. Забелязвам, че освен дим оттам се издига и облак бяла пара. Някой готви нещо, подушвам го. Не искам да се замислям каква ли храна ядат тук и какви животни ловят. Припомням си плъховете и стомахът ми се обръща. — Не го ли разбра досега? Ние сме различни. Искаме различни неща. Живеем по различен начин. Нямаме нищо общо помежду си.
Джулиан отваря уста за отговор, но в същия момент се появява жената с половин лице, с която трябваше да се боря на ръба на платформата. Тя избутва едната стена на големия кашон и аз се сещам, че сигурно са го сложили, за да можем с Джулиан да имаме някакво свое си местенце.
— А, събудила си се — казва тя.
Сега, когато съм по-спокойна и не толкова ужасена, виждам, че не липсва част от лицето й, както си бях въобразила, а дясната му страна е много по малка от лявата, изглежда някак хлътнала, сякаш жената е сложила на него две различни маски, които някак не си пасват, едната е голяма, другата — малка. „Вроден дефект“, си казвам, въпреки че през целия си живот съм виждала само двама дефектни, и двамата на снимки в учебниците. В училище учехме, че децата на неизлекуваните се раждат сакати или увредени по някакъв начин. Свещениците казваха, че това е проява на делириум.
Деца, родени от здрави хора без дефекти, са здрави и без дефекти; деца, родени от болни, носят болестта в кръвта и костите си.
Тези хора тук — родени с дефекти или недоразвити — са прогонени под земята. Нямам представа какво би станало с тях като бебета и после като по-големи деца, ако останат горе. Спомням си какво ми каза Рейвън за Блу: „Знаеш какво казват за тях: бебетата на делириума също са заразени. Те се раждат изроди, сакати или малоумни. Сигурно щяха да ми я вземат и да я убият. Дори нямаше да я заровят. Щяха да я изгорят, защото се страхуват да не би заразата да плъзне. И после да хвърлят прахта й на боклука.“
Жената не дочаква отговор и коленичи до мен. С Джулиан следим мълчаливо действията й. Искам да й кажа нещо, но не намирам думи. Искам да отклоня поглед от лицето й, но не мога. Накрая успявам да промълвя:
— Благодаря.
Очите на жената срещат моите. Нейните са кафяви, меки и добри. Но непрекъснато примигва, може би от дългия живот в тунелите, където цари вечен здрач.
— Колко бяха? — пита ме тя. Очаквах гласът й да е дрезгав и неравен като лицето й, но се оказва много приятен, ясен и мелодичен. Не отговарям веднага и тя пита отново. — За Натрапниците питам. Колко бяха?
Разбирам, че има предвид Лешоядите, но използва различна дума. Сигурна съм, че става дума за тях, от смесения израз на страх, гняв и отвращение по лицето й.
— Не мога да кажа — отвръщам. — Най-малко седем. Може и повече.
— Дойдоха тук преди три сезона. Може да бяха и четири. — Сигурно съм я погледнала странно, изненадана от начина на изказ, защото тя добавя бързо: — В тунелите е трудно да държиш сметка за времето. Дни ли минават или седмици, не знаем, освен ако не се покажем горе.
— Откога си тук? — питам я със страх от евентуалния отговор.
Тя примигва с малките си безцветни очи, а аз бързам да вдигна поглед от брадичката и устата й. Там деформацията е най-страшна, предполагам, че в тази част лицето й се свива в себе си, както цветята свиват листенцата си вечер.