— Винаги съм била тук — отвръща тя. — Почти винаги.
— Как?... — Въпросът засяда в гърлото ми.
Тя се усмихва. Поне аз си мисля така, защото единият ъгъл на устата й се вдига нагоре.
— Така или иначе, горе не ни очаква нищо — казва тя. — Нищо, освен смърт.
Значи се оказа точно както си го мислех. Питам се какво ли се случва с бебетата, които не успяват да намерят пътя за долната земя, или за Пустошта. Сигурно ги затварят в лудници и затвори. Или просто ги убиват.
— През целия си живот съм имала един дом — тунелите — продължава тихо тя. Гледам я и не мога някак си да съчетая красивия глас с обезобразеното лице. Вглеждам се в очите й. Дори и на тази мътна светлина мога да видя, че са топли и добри. — Хората бягат при нас със своите бебета. Тук е единственото безопасно място за тях.
Погледът й спира на Джулиан и аз виждам, че оглежда врата му, явно търси белега от процедурата. После отново се обръща към мен.
— Ти си излекувана. Нали така ви наричат горе?
Кимам и отварям уста да й кажа: „Всичко е наред. Аз съм на твоя страна“, но за моя изненада Джулиан ме изпреварва.
— Ние не сме с Натрапниците. Не сме с никого. Ние сме. сами.
„Не сме с никого“. Знам, че го казва само за да я успокои, но думите му ме стоплят и прогонват страха, заседнал там от мига, когато се оказахме под земята.
Замислям се за Алекс и отново ми се повдига. Колко много ми се иска никога да не бях напускала Пустошта. И никога да не се бях присъединявала към Съпротивата.
— Как се оказахте тук? — пита жената, налива вода в пластмасова чаша от каната до себе си и ми я подава. Чашата е детска, с олющена картинка на тичаща сърна. Сигурно е доплувала с водата от горния свят, както и всичко останало. Захвърлено, ненужно, то е изтекло в пукнатините на земята като топящ се сняг.
— Отвлякоха ни. — Гласът на Джулиан укрепва и вече звучи много по-уверено. — Натрапниците ни плениха... — Поколебава се за миг и аз разбирам, че мисли за намерените в склада значки на СДА и за татуировката, която видях на врата на единия. Не може да го проумее, нито пък аз. Но знам със сигурност, че това не е просто прищявка на Лешоядите. Платено им е или ще им се плати за усилията. — Не знаем с каква цел.
— Опитваме се да излезем на светло — добавям и в същия момент си припомням думите на жената. Сърцето ми се изпълва с надежда. — Чакай. Ти каза, че ви е трудно да следите времето, ако не излизате от време на време, нали? Значи. знаеш пътя за там? За горния свят?
— Аз не ходя горе — отвръща тя, произнасяйки думата „горе“ с отвращение.
— Но някой все пак го прави — настоявам аз. — Някой излиза.
Сигурно си имат система за набавяне на провизии. Иначе откъде ще дойдат тези чаршафи, чаши, горивото и купчините с използвани и изпочупени мебели, натрупани около нас.
— Да, разбира се — кима тя.
— Ще ни покажеш ли? — питам с пресъхнало от вълнение гърло. Само мисълта за слънцето, за отвореното пространство и небето над него пълни очите ми със сълзи. Нямам представа какво ще стане с нас, когато излезем на светло, но сега не искам да мисля за това.
— Още си много слаба. Трябват ти много храна и почивка.
— Добре съм — възразявам аз. — Мога да вървя.
Опитвам се да стана, но ми причернява пред очите и тупвам отново назад.
— Лена!
Джулиан хваща ръката ми. Очите му проблясват в сумрака и аз прочитам в тях: „Довери ми се, всичко е наред. Няма да ни убият, поне за известно време“. Нямам представа как и кога започнахме да си говорим без думи и защо това ми харесва толкова много, но кимам лекичко в отговор.
Той се обръща към жената.
— Ще останем още малко. Когато укрепнем, вие ще ни покажете пътя, нали?
Жената отново премества поглед от мен към него и обратно. После кима.
— Мястото ви не е тук — казва тихо тя и става.
Изведнъж ми става кофти. Тези хора живеят от боклуци и счупени вещи, дишат и гледат дим. И въпреки това ни помагат. Спасиха ни, без да знаят кои сме, без да има причина, просто знаеха как да го направят. Дали и аз щях да постъпя така, ако бях на тяхно място? Не съм сигурна.
Алекс щеше да им помогне, изниква в главата ми. И следващата мисъл е: Джулиан също.
— Чакай — вика след нея Джулиан. — Не разбрахме как се казваш.
В очите на жената проблясва изненада. После ни се усмихва през изкривените си устни и казва:
— Наричам се Койн. Така ме кръстиха тук.
Джулиан бърчи вежди, но аз веднага схващам. Това е като имената на Невалидните: описателно, лесно за запомняне и закачливо. Понякога дори пиперливо. Койн. Монета. Заради двете различни половини на лицето й.