Койн се оказа права. В тунелите е трудно да отмерваш времето, много по-трудно, отколкото в онази килия. Там имахме електрическа крушка и се ориентирахме по нея — през деня беше
включена, нощем — тъмна. Тук всяка минута се равнява на час.
С Джулиан си разделяме по три блокчета шоколад и ги изяждаме с малко сушено месо от онова, което откраднахме от склада на Лешоядите. За нас е истинско пиршество и аз се нахвърлям лакомо, но преди да приключа, стомахът ми започва да се бунтува. Въпреки това след храната изпиваме цяла кана с вода и аз откривам, че отдавна не съм се чувствала толкова добре. Подремваме малко. Лягаме толкова близо един до друг, че дъхът на Джулиан гъделичка косата ми и краката ни се докосват. После се събуждаме едновременно.
Отваряме очи и виждаме Койн, отново надвесена над нас. Напълнила е каната с вода. Джулиан се буди с лек вик, сякаш да се отърси от неприятен сън. Прокарва ръка по косата си и тя щръква под невъзможни ъгли. Всяка къдрица си има своя посока. Ръката ми трепва, готова да зарови пръсти в тях и да ги приглади.
— Можеш ли да ходиш? — пита ме Койн. Кимам и тя продължава: — Тогава ще намеря човек да ви изведе горе.
И отново казва „горе“ сякаш е ругатня.
— Благодаря ти — отвръщам и мръщя леко вежди. Думите звучат кухо, струват ми се недостатъчни. — Нямаше нужда да... Исках да кажа, че наистина оценяваме какво правиш за нас. Ако не бяхте ти. и приятелите ти, сигурно вече щяхме да сме мъртви. — На устата ми беше да кажа „хората ти“, но се спирам в последния момент. Припомням си колко се ядосах на Джулиан, когато използва този израз.
Тя ме поглежда сериозно, без усмивка, и аз се плаша, че може да съм я обидила с някоя
дума.
— Казах го преди, ще го кажа и сега — вие не сте за тук — отсича тя. — На този свят си има място за всеки. За всеки и за всичко. Ето това не могат да разберат онези горе. Те си мислят, че светът е отреден само за определен вид хора. Останалото е шкарто. Но дори и шкартото трябва да си има свое местенце, иначе ще пречи, ще започне да загнива и да мирише.
По тялото й преминава тръпка. Ръката й затреперва и тя я притиска към мръсната си рокля.
— Ще намеря човек да ви покаже пътя — казва тихо, сякаш засрамена от избухването си, и ни обръща гръб.
Нашият водач се оказва човекът плъх и щом го зървам, замайването и гаденето се завръщат, въпреки че този път той е сам. Плъховете са се изпокрили по дупките и тъмните ъгли.
— Койн ми каза, че искате да се качите горе — изрича той и това е най-дългото изречение, което съм чула от него до този момент.
Ние ставаме на мига. Джулиан взима раницата и макар да го уверявам, че вече съм добре, ме хваща за ръка. „За всеки случай“, измънква и аз не упорствам, изненадана от поведението му. Колко различен е той сега от онова момче, което видях на сцената в Джавис Сентър, и от онзи образ на големия екран! Но не мога да преценя кой е истинският Джулиан, онзи или този до мен, и не съм сигурна ще мога ли някога да разбера.
В същия миг една мисъл пронизва съзнанието ми. Не съм сигурна не само за това. Не съм сигурна за много неща. Не знам дори коя е истинската Лена.
— Готови сме — казва Джулиан.
Заобикаляме купчините с отпадъци и странните стени от чаршафи, които заемат цялата предна част на платформата, и тръгваме след водача си. Докато минаваме през „домовете“ на хората, тъмните им, приклекнали до входовете фигури обръщат глави към нас и проследяват пътя ни. Сърцето ми се свива от жал. Прогонили са ги тук, както са прогонили нас в Пустошта, отнели са им правото на нормален живот и всичко това в името на обществения ред.
За да има здраво общество, не бива да боледува нито един от членовете му Философията на СДА отива още по-далече, много по-далече, отколкото съм си представяла. Според нея
опасността се крие не само в неизлекуваните. Тя е във всички различни — деформирани, ненормални и какви ли не. Те също трябва да бъдат отстранени. Нямам представа дали Джулиан осъзнава какво значи това и дали знае подробностите.
Нерегулираните трябва да се регулират; мръсотията трябва да се почисти; законите на физиката ни учат, че системата клони към хаос, затова трябва непрекъснато да избутваме хаоса назад. Правилата за цензуриране са написани ясно в книгата „Ш-ш-т“
Стигаме края на перона и човекът плъх слиза долу на релсите. Движи се нормално, не куца. Ако е бил ранен по време на схватката с Лешоядите, явно са се погрижили и за него. Джулиан скача след него и слага ръце на кръста ми, докато се смъквам тромаво от платформата. Сега се чувствам много по-енергична, но все още не мога да се движа добре. Доста време преживях без вода и храна и болката в главата продължава да пулсира. При приземяването си изкълчвам глезена на левия крак и политам към Джулиан, забивайки брадичка в гърдите му. Ръцете му се сключват около мен.