— Добре ли си? — пита ме той, но аз не отговарям. Цялото ми внимание е насочено към допира и топлината на ръцете му. Отдръпвам се бързо с разтуптяно сърце.
— Всичко е наред — изломотвам и обръщам глава.
Стигаме до поредния тъмен тунел и разбирам, че отново трябва да се гмурнем в мрака. Инстинктивно се отдръпвам назад. Човекът плъх решава, че ме е страх, защото се обръща и казва:
— Натрапниците не стигат чак дотук. Не се безпокой.
Забелязвам, че се оправя отлично без светлина, фенерът в ръката, изглежда, му е нужен само за да плаши Лешоядите. Арката на тунела е като черна дупка, но той продължава напред, сякаш вижда като в ясен ден.
— Хайде — подканва ме Джулиан и двамата тръгваме след човека плъх и жълтия лъч на фенера.
Вървим в мълчание, но от време на време човекът плъх забавя крачка и издава интересен звук с езика си, сякаш вика куче. На едно място спира, навежда се, вади от джоба си парченца натрошена бисквита и ги пръсва между дървените греди на релсите. От ъглите на тунела изникват плъхове, плъпват към него, душат пръстите му, започват да се боричкат за трохите, скачат по ръцете му и пропълзяват по гърба и раменете. Гледката е отвратителна, но аз не мога да отместя очи от тях.
— Откога живееш тук? — пита го Джулиан, когато мъжът се изправя. Пространството около нас се оглася от потропване на дребни остри зъби и нокти, през лъча на фенера пробягват малки сенки.
— Не знам — отвръща мъжът. — Изпуснах му сметката.
За разлика от другите жители на платформата, той няма видими физически дефекти, като изключим бялото око. Любопитството ми надделява и аз вдигам поглед към него.
— Тогава защо си тук?
Той се обръща рязко към мен. Не отговаря веднага и за момент тримата оставаме загледани един в друг в пълна тишина. Въздухът драска гърлото ми.
— Не исках да се лекувам — казва накрая и думите му ми се струват толкова естествени, толкова познати, до една от речника на моя свят, че въздишам с облекчение. Ето, човекът си е напълно нормален, просто не иска да се лекува.
— Защо не искаше? — пита го Джулиан.
Отново настъпва тишина.
— Вече бях заразен — отвръща човекът плъх и макар да не мога да видя лицето му, мога да се хвана на бас, че се усмихва. Интересно, дали и Джулиан е изненадан колкото мен?
В същия момент през главата ми минава странна мисъл. Казвам си, че хората са изградени от тухли и в тях има тъмни места и пещери, толкова преплетени едни в други, че е невъзможно да преминеш през всичките за един живот. Невъзможно е дори да си представиш какво има в тях.
— Какво стана с теб? — любопитства Джулиан.
— Нея я излекуваха — казва тихо човекът плъх, обръща се и продължава напред. — А аз избрах това.
— Чакай, чакай — повлича ме след себе си Джулиан. Налага се да се затичаме, за да го настигнем. — Не разбирам, човече. Бяхте заразени заедно и какво? После нея я излекуваха, така ли?
— Да.
— А ти дойде тук! — Той поклаща удивено глава. — Сигурно си я видял след... Имам предвид... това би притъпило болката.
Последните думи са произнесени като въпрос и това ми подсказва, че самият той води вътрешна борба със себе си, че все още не може да се откъсне от своята религия, от идеите, които е следвал толкова време.
— Не — отвръща човекът плъх и забързва крачка. Сигурно знае наизуст всяка извивка на тунела. — Не съм я виждал оттогава.
— Не разбирам — произнася бавно Джулиан и за миг сърцето ми се свива от жал за него. Той е на моята възраст, а не знае толкова неща.
Човекът плъх спира. Не поглежда към нас, но аз виждам как раменете му се повдигат и свиват в беззвучна въздишка.
— Вече ми я отнеха веднъж — пояснява той. — Не исках да я губя втори път.
Изведнъж ми се приисква да сложа ръка на рамото му и да кажа: „Аз те разбирам.“ Но ми се струва, че ще прозвучи глупаво. Ние никога не можем да разберем напълно. Можем само да се опитваме, да бродим из тунелите, търсейки светлина.
Изведнъж той спира отново и казва:
— Стигнахме.
Отстъпва встрани и насочва лъча на фенерчето към една метална стълба. Преди да измисля какво да кажа, той скача на най-ниското стъпало и започва да се изкачва.
Човекът плъх стига бързо догоре и пръстите му опипват металния капак. След миг го отваря и светлината нахлува, толкова ярка и неочаквана, че извиквам, и заслепена се обръщам назад, за да проясня погледа си.
Човекът плъх се повдига на ръце и излиза през отвора, после ми подава ръка. Джулиан излиза последен.