Изкачваме се на широк надземен перон. Под нас има железопътни релси, но пътят е разрушен и желязото и дървените талпи са нахвърляни на купчини. Някога този път сигурно е водел към тунелите под земята. Бетонът на платформата е нацвъкан с птичи курешки. Гълъбите са навсякъде — накацали са по старите пейки с лющеща се боя, по ръждясалите кофи за боклук и между релсите, доколкото има неизкъртени релси. Една избеляла от слънцето и дъждовете табела ни казва името на гарата. Вече е невъзможно да се прочете, но някои букви все още личат: Х, О, Б и К. По стените има стари лозунги. „Животът си е мой, изборът също“, казва един от тях. На друг може да се прочете: „Да защитим Америка“. Стари лозунги, стари знаци на войната между вярващите и невярващите.
— Какво е това място? — питам аз.
Човекът плъх е клекнал до тъмния отвор на дупката, която води надолу. Виждам, че си е метнал качулка на главата, за да предпази очите си от слънцето. Като че ли иска отчаяно да скочи обратно в тунела. За пръв път имам възможност да го огледам и откривам, че е много по-млад, отколкото си мислех. Като изключим бръчките в ъгълчетата на очите, лицето му е гладко и младо. Кожата е много бледа, с лек синкав оттенък и очите са неспокойни и разфокусирани, несвикнали на ярката светлина.
— Там е имало железопътно депо — казва той и сочи напред. На около петдесет метра в указаната посока има висока телена ограда, зад която се вижда планина от всякакви метални отломки, блеснали като сребро на слънцето. — Манхатън е от другата страна на реката.
— Депо — повтарям бавно.
Разбира се. Подземните хора трябва да са намерили начин да се снабдяват с провизии. Депото би вършило чудесна работа. Тук може да се намерят и съхраняват купища храни, метални части, електрически кабели и покъщнина. Изведнъж в главата ми просветва. Скачам на крака и казвам въодушевено.
— Знам къде се намираме. Наблизо има наша база.
— Какво има? — Джулиан ме гледа втренчено, но аз съм толкова развълнувана, че не му обръщам внимание. Тичам по перона с вдигната ръка, за да предпазя очите си от слънцето. Дъхът ми оставя бели облачета след мен.
Депото е огромно, знам го със сигурност. Так ми е казвал, че площта му е няколко квадратни километра и че някога е обслужвало цял Манхатън и прилежащите му градове. Доколкото мога да преценя, ние се намираме в северния му край. От входа му започва насипан с чакъл път, който минава през стари, разрушени от бомбите сгради. Тези камари с камъни около нас някога са били част от голям град. И на около километър оттук има наша база. С Рейвън и Так живяхме там близо месец, докато чакахме фалшивите документи и последните инструкции от Съпротивата в Ню Йорк за преместването и социализирането ни. В базата трябва да има вода, храна и дрехи. И сигурно ще намеря начин да се свържа с Так и Рейвън. Докато живеехме там, използвахме радиосигнали, а когато стана прекалено опасно, завързвахме парцалчета с различни цветове на един прът пред изгорялото местно училище.
— Аз съм дотук — казва човекът плъх. Краката му са вече в дупката. Няма търпение да избяга от слънцето и да се върне към добре познатия си живот.
— Благодаря ти — обръщам се към него. Усещам, че звучи тъпо и недостатъчно, но не мога да измисля нищо друго.
Той кима и вече стъпва на по-долното стъпало, когато гласът на Джулиан го спира.
— Не разбрахме как се казваш — казва той.
Устните на човекът плъх се изкривяват в усмивка.
— Нямам име.
Джулиан го поглежда изненадано.
— Всички имат имена.
— Аз вече нямам — пояснява мъжът с горчива усмивка. — За мен имената вече не означават нищо. Миналото е мъртво.
Миналото е мъртво. Един от рефрените на Рейвън.
Гърлото ми пресъхва. Колкото и да не ми харесва, аз не съм много по-различна от тези подземни хора.
— Пазете се — предупреждава ни мъжът и очите му отново губят фокус. — Те наблюдават всички и всичко.
И се скрива в дупката. Секунда по-късно железният капак си идва на мястото.
Джулиан и аз оставаме безмълвни за момент, после се вглеждаме един в друг.
— Успяхме — казва след дълго мълчание той и ми се усмихва. Стои на няколко крачки от мен и слънцето шари косата му с бяло и златисто. Една птица пронизва небето зад него, прелита като бързо движеща се сянка по синята безбрежност. От пукнатините на бетона надигат главици малки бели цветчета.
Изведнъж осъзнавам, че плача. Хълцам от радост и благодарност. Успяхме, наистина успяхме. Слънцето топли земята както винаги и светът все още си е на мястото.