— Хей — приближава се Джулиан към мен. Поколебава се за секунда, после протяга ръка и започва да разтрива гърба ми, рисувайки малки кръгове с пръстите си. — Всичко е наред.
Аз клатя глава. Искам да му кажа, че знам, че всичко е наред, и точно затова плача, но не мога да говоря. Той ме притиска към себе си и аз опирам мокрото си лице в тениската му тук, под яркото слънце на външния свят, където тези неща са забранени. Около нас цари пълна тишина. Единственият шум идва от суетенето на гълъбите из празния перон и случайното гукане на някои от тях.
Най-после намирам сили да се отдръпна от него. За миг ми се струва, че долавям някакво движение зад Джулиан, някакъв шум от сенките зад старата желязна стълба, и се вглеждам натам, но след секунда решавам, че ми се е привидяло. Слънчевата светлина е безмилостна към нас. Подземните хора почистиха раните на Джулиан, но лицето му е страшно и осеяно с петна. Сигурно и аз не изглеждам по-добре.
Под земята ние бяхме съюзници, приятели. Но отгоре не знам какво сме и се чувствам малко неловко в настъпилата тишина. За моя радост той я нарушава.
— Значи знаеш къде се намираме?
Кимам.
— И знам къде можем да намерим помощ от... моите хора.
Той не трепва и това ми харесва.
— Да вървим тогава — предлага с усмивка.
Повеждам го по релсите. Изплашени от стъпките ни, гълъбите хвръкват и над главите ни се завихря ураган от криле. Излизаме от релсовия път и стъпваме на тревата, бяла от сланата въпреки яркото слънце. Земята е корава и покрита с лед, но първите знаци на пролетта вече са налице: малки зелени пъпчици и няколко стръка ранни цветя.
Слънцето топли гърбовете ни, но вятърът е леден. Съжалявам, че не взех нещо топло в раницата. Студът прониква през памучната тениска, достига до вътрешностите ми и ги стиска в ледения си юмрук.
Вече започвам да разпознавам пътя. Слънцето хвърля по земята дълги заострени сенки на полуразрушени сгради. Минаваме покрай един стар, паднал на земята уличен знак, някога показвал пътя за Колумбия Авеню. Сега Колумбия Авеню не е нищо повече от разкъртен бетон, замръзнала трева и килим от ситно натрошени стъкла, проблясващи под слънчевите лъчи.
— Ето го — казвам и соча напред. — Точно там.
И се затичвам. Входът на базата е на петнайсетина метра зад завоя.
Но неизвестно защо нещо започва да ме човърка отвътре. Някаква вътрешна тръба започва да свири тихичко сигнал за тревога. Удобно — тази дума изниква в съзнанието ми. Колко удобно, че излязохме толкова близо до базата. Колко удобно, че тунелите ни доведоха дотук. Прекалено удобно, за да е случайност.
Избутвам мисълта от съзнанието си и продължавам напред.
Завиваме и изведнъж радостта помита всичките ми съмнения. Джулиан спира, но аз тичам с подновени сили към портата. Повечето бази — поне онези, които аз съм виждала — са изградени на скрити места, в мазета, изби, бомбоубежища и банкови трезори, останали непокътнати след Прочистването. Моите хора се заселват в тях, превземат ги, както насекомите превземат необитаемите къщи, и живеят.
Но тази база е изградена малко след приключването на бомбардировките. Рейвън ми е казвала, че тя е една от първите, изградена, за да бъде Главен щаб на първите групи на Съпротивата. Хората откраднали отнякъде материали и построили подобие на къща — странна конструкция от греди, бетон, камъни и желязо. От далеч мястото прилича на боклучарник, фасадата е роднина на Франкенщайн и като я гледаш, ти се струва невероятно, че все още стои върху основите си. Но тя седи.
— Е — обръщам се към Джулиан, — идваш ли?
— Никога не съм... — Той завърта глава, сякаш да се отърси от някакъв сън. — Няма нищо общо с онова, което съм си представял.
— Ние можем да построим сграда почти от нищо. От всякакви отпадъци — обяснявам и си спомням, че Рейвън ми бе казала почти същото през първите дни, когато бях толкова болна и слаба, че не бях сигурна дали ми се живее. Това беше преди половин година и преди цял един живот. За момент ми става тъжно за чезнещия зад нас хоризонт, за хората, които оставихме там, за онези мършави дребни създания, погребани в подземията.
Сини като небето, очите на Джулиан искрят, когато се обръща към мен.
— Само преди две години си мислех, че Пустошта и Невалидните, че всичко това е приказка. — Той прави две крачки към мен и ние неочаквано се оказваме съвсем близо един до друг. — Това. е невероятно.
Между нас остават няколко сантиметра, но кожата ми пламва, сякаш се докосваме. Напрежението изсмуква пространството между телата ни.
— Аз не съм приказка — казвам и усещам първите пристъпи на неистов сърбеж. Чувствам се толкова уязвима и притеснена! Тук е прекалено светло и прекалено тихо.