— Знаеш ли. Не съм сигурен, че мога да се върна назад — казва Джулиан. Очите му приличат на дълбоки сини езера. Искам да избягам от тях, но нямам сили, готова да потъна в синята им безбрежност.
— Какво искаш да ми кажеш с това? — прошепвам едва.
— Искам да ти кажа.
Надясно от нас се чува силен трясък, сякаш някой запраща камък в стената. Гласът на Джулиан секва, мускулите му се стягат. Инстинктивно го избутвам към вратата и бъркам в раницата за пистолета. Оглеждам се внимателно. Навсякъде има камъни и железни отпадъци, дупки и ровове — места за криене колкото щеш. Косите на врата ми настръхват и аз неволно потръпвам. „Те наблюдават всички и всичко“.
Притихваме в очакване. Вятърът подгонва една найлонова торбичка по неравната земя. Тя се превърта три пъти във въздуха и се приземява в основата на отдавна излязла от употреба улична лампа.
Внезапно долавям движение вляво от мен. Обръщам се с вик и стискам пистолета. В същото време една котка изскача зад купчина камъни. Джулиан издиша с облекчение, а аз отпускам дръжката на пистолета. Напрежението постепенно напуска тялото ми. Котката — мършава и с огромни очи — замръзва на място, обръща поглед към нас и измяуква жално.
Джулиан слага нежно ръце на раменете ми и аз инстинктивно отскачам назад.
— Да тръгваме — подканвам го засрамено, ядосана, че нараних чувствата му.
— Исках да ти кажа още нещо — казва той и търси очите ми в безмълвна молба да го погледна, но аз отивам при вратата и завъртам ръждясалата дръжка.
— Можеш да ми го кажеш и по-късно — отвръщам и свеждам поглед към дръжката. Завъртам я няколко пъти и тя най-после поддава. Джулиан няма друг избор, освен да влезе след мен.
Тръгвам мълчаливо, изплашена от онова, което щеше да ми каже. Страх ме е от думите му, страх ме е от онова, което може да направи той, страх ме е да си помисля ще тръгне ли след мен, или ще си отиде. Но най-много ме е страх от онова, което искам аз: за него, и още по-лошо — от него.
Защото аз искам. Не съм сигурна какво, но желанието е в мен, там, където преди бяха омразата и гневът. Но желанието не гради кули. То е дълго пътуване през тъмен тунел. Навлиза дълбоко в мен и отваря огромна празнина.
тогава
Так и Хънтър ни разказват какво се е случило. Не успели да спасят всичко останало от Рочестър. Бомбите и последвалите ги пожари унищожили по-голямата част от продуктите, но те успели да открият някои неща, оцелели като по чудо сред пламъците: консерви с боб, оръжие, капани, и колкото и да е странно, един цял, неразтопен шоколад. Так настоява да не го отваряме и го пъха в раницата си като знак за добър късмет. Докато го прибира, Сара го изяжда с очи.
Но шоколадът не ни носи късмет. Или вече си е свършил работата, като върна Так и Хънтър при нас и развесели Рейвън. Времето също не е зле. Студено е, но ние сме благодарни за слънцето над главите си.
Бобът ни дава сили да продължим и само няколко часа след напускането на последния лагер се натъкваме на напълно запазена самотна къща в дълбините на гората. На километри от големите пътища, тя прилича на огромна гъба, изникнала по средата на малка полянка. Стените й са покрити с гъст като козина бръшлян, покривът е нисък и кръгъл, нахлупен отгоре й като шапка. Преди Прочистването това сигурно е било дом на отшелник, решил да обърне гръб на суетата на света. Не е чудно, че къщата се е запазила. Бомбите са я пропуснали сред вековните дървета и дори пожарите не са стигнали дотук.
Оказва се, че в нея живеят четирима Невалидни, двама мъже и две жени плюс пет деца, които сякаш не принадлежат на нито една от двойките. Всички се държат като едно семейство и твърдят, че живеят тук от десетилетия. Канят ни в дома си и споделят с нас храната си: консерви с патладжан, настъргани тиквички с чесън и лимон, сушено еленово месо, приготвено през есента, и различни други пушени меса — от заек, фазан и катерица.
Вечерта Так и Хънтър се връщат назад и оставят знаци по дърветата, та когато мигрираме следващата година — ако мигрираме, — да можем да открием къщата гъба.
На сутринта, докато се стягаме за път, едно от децата тича при нас с босите си крачета въпреки снега.
— Ето — казва то и слага в ръката ми една сгъната кухненска кърпа. В нея има няколко самуна твърд хляб, направен от жълъди, без брашно, както ни обясни една от жените, и още сушено месо.
— Благодаря — казвам на детето, но то вече тича назад, подскача и се смее.
Проследявам го, изпълнена със завист заради това, че е отраснало тук, че е щастливо и живее без страх. И сигурно няма никога да разбере какъв е светът от другата страна на оградата, реалния свят. За него той не съществува.