Но ако се разболее, няма откъде да вземе лекарства, замислям се аз. Храната никога няма да достига и през зимните утрини, студът ще боли като забит в корема юмрук. И един ден — освен ако Съпротивата не успее да ни върне държавата — самолетите и бомбите ще го намерят. Един ден окото на бомбардировача ще се обърне насам и ще изпепели всичко като лазерен лъч. Един ден цялата Пустош ще бъде заличена, ще залеят всичко с бетон, ще построят красиви къщи с цветни градини, паркове и горички и ще я превърнат в лъскав свят, който работи като часовник, свят от метал и машини, където хората крачат в стройни редици към смъртта си.
Разпределяме внимателно храната и най-после, след нови три дни в път, стигаме до един мост, който бележи началото на последните петдесет километра. Дълъг и тесен, мостът е направен от стоманени въжета, заледени и потъмнели от времето. Прилича на гигантско насекомо, което прекосява реката с потопени във водата крака. Блокиран преди години, той отдавна не се използва, освен от пътуващи Невалидни, и дървените му перила на места са прогнили.
В началото на моста има голяма зелена табела. Единият й край се е откачил от металната пластина и сега думите пътуват вертикално надолу. Докато преминаваме, чета: „Тапан Зий Бридж“. Табелата се люлее на силния вятър, беззащитна пред поривите му Те са толкова силни, че насълзяват очите и изпълват въздуха с призрачни стонове.
Водата под нас има цвят на нагънат цимент. Поглеждам надолу и ми се завива свят от височината. Някога четох, че ако скочиш във вода от такова разстояние, ударът ще бъде жесток, сякаш си скочил на камък. Това ми напомня за една история от новините. Някакво момиче скочило от покрива на лабораториите в деня на своята процедура. Споменът носи със себе си познатото чувство за вина.
Но Алекс би искал точно това от мен. Да ме види с белег на врата, добре зараснал, както при истинската процедура, да види здравите ми мускули и ясната цел пред мен. Той вярваше в Съпротивата, аз също ще вярвам и ще работя за нея.
И може би тогава един ден ще го видя отново. Може да се окаже, че наистина има рай след смъртта. И може би е отворен за всички, не само за излекуваните.
Но в момента бъдещето, както и миналото, няма значение. В момента има само бази, изградени от отпадъци, на края на някой разрушен град, съвсем близко до стените му и до оградата. Гладни и премръзнали, ние вървим към мястото, където има вода, храна и стени, които ще ни пазят от свирепия вятър. Ето това е раят за нас.
сега
Раят е топла вода. Раят е сапун.
Подслона — така се нарича базата — има четири помещения: кухня, голям, почти колкото останалата част на къщата склад и спално помещение, наблъскано с набързо сковани нарове. Четвъртото помещение е за къпане. Върху висока платформа е поставена решетка, а върху нея — различни по големина метални съдове, служещи за вани. Под решетката има гладка каменна основа и стари, станали на въглен парчета дърво — останки от огъня, който палехме тук през зимата, за да затоплим едновременно водата и въздуха.
След дълго опипване в тъмното намирам фенерче и паля огън с останалите в ъгъла на склада дърва, а Джулиан взима газовия фенер и тръгва да разглежда останалата част от къщата. Вадя вода от кладенеца, но съм прекалено изтощена, затова пълня ваната само наполовина. Ръцете ми се разтреперват, преди да довърша, и си казвам, че това ще е достатъчно да се изкъпя.
Взимам от склада сапун, дори намирам истинска хавлиена кърпа. От полепналата по кожата мръсотия ме сърби ужасно. Прахта се е набила навсякъде — в очите, в носа ми, дори и по миглите.
Преди да се съблека, викам:
— Джулиан?
— Да?
Гласът му се чува отдалече, доколкото мога да преценя, идва от спалното помещение.
— Стой, където си. Чуваш ли?
Банята няма врата. Няма смисъл от нея, а в Пустошта онова, от което няма смисъл, не се строи и не се прави.
Минава време, преди да чуя отговора му:
— Добре.
„Какво ли си мисли сега?“, питам се аз. Гласът му долита до мен някак висок, напрегнат, но може да си е нормален, а ламаринените и дъсчените стени да го променят.
Оставям пистолета на пода и свалям дрехите, наслаждавайки се на тежкия звук от падането на дънките на пода. Оглеждам се и в първия момент не мога да позная тялото си. Някога бях закръглена и мека въпреки мускулите на бедрата от бягането. Коремът ми беше издут, гърдите — тежки и пълни.