Сега всичко се е свило. Приличам на върлина. Гърдите ми са толкова малки, че могат да минат за пъпки. Кожата ми е нашарена от всякакви рани и драскотини. Дали ще ме хареса Алекс, ако ме види сега? Дали Джулиан ме намира за хубава?
Изхвърлям и двата въпроса от главата си като ненужни и ненавременни и се заемам със себе си. Търкам до червено всеки сантиметър от кожата, почиствам под ноктите, зад ушите и вътре в тях. Спирам се подробно между пръстите и между бедрата. Насапунисвам косата и оставям пяната да влезе в очите ми. Когато най-после се изправям, хлъзгава като риба от сапуна, по стените на ваната има черна линия от мръсотията. Мислено благодаря, че моите хора не са поставили огледала и мога да се видя само във водата. Отражението ми прилича на сянка, но това ми е достатъчно, не искам подробности.
Подсушавам се и обличам чисти дрехи — клин, плътни чорапи и суитчър. Топлата вода ме освежава и връща живота в мен. Чувствам се достатъчно силна, за да извадя още вода от кладенеца и да напълня друга вана за Джулиан.
После излизам от банята и го намирам в склада, приклекнал до един от ниските рафтове. Някой е оставил там десетина книги, всичките забранени. Джулиан разлиства една от тях.
— Твой ред е — казвам.
Той подскача и затваря рязко книгата. Изправя се, обръща се към мен и ме поглежда виновно. Когато вижда, че съм аз, погледът му изведнъж се променя, но не мога да определя по какъв начин.
— Няма проблем — успокоявам го бързо. — Тук можеш да четеш всичко, което си поискаш.
— Аз... — започва той, но засича и поклаща глава. Продължава да ме гледа с онзи странен, неопределим поглед и изведнъж ми става горещо. Сигурно водата е била прекалено топла. — Спомням си тази книга — казва накрая той, но ми се струва, че не това са думите, които искаше да каже. — Виждал съм я в кабинета на баща ми. В тайния му кабинет.
Кимам разбиращо. Той поднася книгата към очите ми и аз прочитам заглавието й: „Големите надежди“ от Чарлз Дикенс.
— Не съм я чела още — признавам си. — Так все повтаряше, че е една от любимите му.
Казвам го и веднага си прехапвам езика от яд. Не биваше да произнасям името на Так пред него. Не че му нямам доверие, ето, пускам го в нашата база, но той все пак е Джулиан Файнман, а за да успее, Съпротивата трябва да остане в тайна.
Слава богу, мислите на Джулиан са другаде и той не обръща внимание.
— Брат ми. — казва той, задавя се и започва отново. — Намерих тази книга при вещите на брат ми. След смъртта му. Не знам защо се разрових в тях. Нямам представа какво съм търсил.
„Път към него“, си казвам наум, но не го споделям на глас.
— Задържах я. — Той повдига едното ъгълче на устните си в горчива усмивка. — Разрязах дюшека и я криех там, за да не я намери баща ми. И започнах да я чета.
— Хубава ли е? — питам аз.
— Пълна е със забранени неща — произнася бавно Джулиан, сякаш претегля всяка дума. Погледът му бяга от мен и за миг стаята се изпълва с напрегната тишина. После очите му отново се връщат при моите и този път усмивката му е лека и приятна. — Да. Много е хубава. Велика книга.
За моя изненада се засмивам. Може би заради начина, по който го каза — разпръсна напрежението и направи нещата леки и приятни. С Джулиан бяхме отвлечени. Бяхме бити и гонени. И няма как да се приберем у дома. Идваме от два различни свята и принадлежим на различни каузи. Но въпреки това усмивката му казва, че всичко ще бъде наред.
— Напълних ти ваната. Водата сигурно се е стоплила. Вземи си чисти дрехи. — Посочвам към педантично подредените рафтове с табелки над тях: „Мъжки дрехи“, „Женски дрехи“, „Детски обувки“. Работа на Рейвън, естествено.
— Благодаря.
Той грабва една нова риза и панталони и след кратко колебание връща „Големите надежди“ сред другите книги. Изправя се и, притиснал дрехите до гърдите си, казва:
— Знаеш ли, тук не е толкова лошо.
— Правим каквото можем — свивам рамене, но вътрешно съм поласкана.
Той тръгва към банята, но когато стига до мен, спира изведнъж и мускулите му се втвърдяват. Забелязвам как тялото му потръпва и за един ужасяващ миг си казвам: „Божичко, ще получи пристъп!“ Но той казва просто:
— Косата ти.
— Какво? — Толкова се изненадвам, че едва успявам да отворя уста.
Джулиан не гледа в мен, но аз усещам напрежението и вътрешната му тревожност и това ме прави по-уязвима за погледа му
— Косата ти мирише на рози — довършва той. Преди да отговоря, излиза в коридора и ме
оставя сама с пърхащи пеперуди в гърдите.
Докато го чакам да се изкъпе, решавам да приготвя вечерята прекалено съм уморена, за да паля старата готварска печка, затова слагам на масата солени бисквити и отварям две консерви с боб, буркан с гъби и друг с домати — всичко, което не изисква готвене. Намирам и осолено говеждо и взимам само няколко парчета, въпреки че съм толкова гладна, та мога да изям цяла крава. Но трябва да оставим нещо и за другите. Такива са правилата.