В базата няма прозорци и навсякъде е тъмно. Изключвам и фенера, не искам да хабя напразно батериите му, но намирам няколко дебели свещи, изгорели почти до основата, и ги поставям на пода. В Подслона няма маси. Когато Хънтър и другите продължиха на юг, към Делауеър, а ние с Рейвън и Так останахме тук, всяка вечер се хранехме така, приведени над една обща чиния, с припламващи сенки около нас. Струва ми се, че това беше най-щастливото ми време след бягството ми от Портланд.
От банята долита плисък на вода и тананикане. Изглежда, и Джулиан открива рая в малките неща. Отивам до външната врата и я открехвам. Слънцето вече залязва. Небето е бледосиньо с нишки от розови и златисти облаци. Металните отпадъци около базата — боклуци и шрапнели — проблясват в червено. Като че ли забелязвам някакво движение вляво от мен. Сигурно е онази котка, пробива си път сред отломките.
— Какво гледаш?
Обръщам се бързо и затръшвам вратата. Не чух кога е излязъл от банята и с изненада го откривам съвсем близо до мен. Подушвам аромата на сапун, но усещам и онази специфична и вълнуваща миризма на момче. Мокрите му къдрици се вият около широката челюст по невероятен начин.
— Нищо — отвръщам, но той продължава да стои там и да ме гледа, затова добавям: — Почти си заприличал на човек.
— Почти се чувствам човек — усмихва се той и прокарва ръка по косата си. Виждам, че е успял да намери тениска и панталони по неговия размер.
Хубавото е, че Джулиан не задава много въпроси за базата, не го интересува кой живее тук и кой я е построил. Сигурно умира от глад. Паля свещите, двамата сядаме с кръстосани крака на пода и за известно време разговорите престават. За сметка на това челюстите ни работят. Но след вечерята започваме разговор. Джулиан ми разказва за детството си в Ню Йорк и ме пита за Портланд. Споделя, че иска да учи математика в колеж, а аз му разказвам за наградите си по бягане.
Никой не обелва и дума за лечението, за Съпротивата, за СДА и за онова, което може да се случи утре. И за този час и нещо, докато седим един срещу друг на пода, за пръв път усещам, че разговарям с истински приятел. Той се смее често, както се смееше Хана. Добър разказвач е и още по-добър слушател. Странно, но с него се чувствам уютно, по-уютно, отколкото с Алекс.
Не искам да сравнявам Алекс с Джулиан, но несъзнателно го правя и, ядосана на себе си, ставам по средата на разказа му и отнасям чиниите в мивката. Той спира и с изненада ме проследява — потръпва, когато тряскам чиниите в коритото.
— Добре ли си? — пита ме след малко.
— Добре съм — отвръщам прекалено остро. В този момент се мразя, мразя и Джулиан, без да знам защо. — Просто съм уморена.
Това поне е истина. Изведнъж усещам такава умора, каквато не съм изпитвала през целия си живот. Искам да спя цяла вечност; искам да оставя сънят да ме затрупа като сняг.
— Ще потърся одеяла — казва Джулиан и става.
Долавям, че се колебае, преди да излезе, но се преструвам на много заета с чиниите и не се обръщам. В момента не искам да срещам погледа му.
— Хей, забравих да ти благодаря — казва той и започва да кашля безпричинно. — Ти ми спаси живота там, в тунелите.
Свивам рамене и продължавам да стоя с гръб към него. Стискам ръба на мивката толкова силно, че кокалчетата на ръцете ми побеляват.
— Ти също спаси моя — успявам да кажа. — Онзи Лешояд щеше да ме прободе.
Той започва да говори отново и аз мога да се закълна, че се усмихва.
— Значи двамата се спасихме взаимно.
Обръщам се, но той вече е взел една от свещите и изчезва по коридора, като ме оставя сама със сенките.
Джулиан е избрал два нара на първия етаж и ги е оправил, доколкото може, с чаршафи, които не пасват на размерите на леглата, и тънки вълнени одеяла. Оставил е раницата до едно от тях. В стаята има десетина легла, но той е избрал нашите да са съседни. Не искам да се замислям какво може да означава това. Влизам в помещението с друга свещ в ръка и го намирам, седнал на своето легло, да сваля чорапите си. Вдига поглед към мен и лицето му излъчва такава неподправена радост, че за малко не изпускам свещта. Пламъкът угасва от рязкото движение на ръката ми и двамата оставаме на тъмно.
— Ще намериш ли леглото си? — пита ме той.
— Да.
Тръгвам към гласа му и използвам другите легла от редицата за ориентир.