— Леко — слага той ръка на гърба ми, когато минавам покрай него, за да стигна до моето легло. Лягам под чаршафа и одеялото. И двете миришат на мухъл и съвсем леко на мишотини, но въпреки това съм благодарна. Топлината от огъня в банята не стига дотук. Когато издишам, от устата ми излиза малко бяло облаче и се изгубва в мрака. Сънят бяга от очите ми. Изтощението, което ме повали след вечерята, изчезна толкова бързо, колкото и дойде. Лежа настръхнала и с напрегнати мускули. Чувам само дишането на Джулиан и усещам тялото му до моето в тъмнината. След малко той заговаря с тих пресипнал глас:
— Лена?
— Да?
Сърцето ми бие като лудо в гърдите и гърлото. Усещам как Джулиан се обръща с лице към мен. Между нас има само няколко сантиметра, толкова сме близо, че си представям как лежим един до друг на широка спалня.
— Мислиш ли понякога за него? За момчето, което те зарази?
В мрака преминават образи: корона от златистокестенява като есенни листа коса; сянка на тичащо до мен момче, излязло като че от съня ми.
— Опитвам се да не мисля за него.
— Защо не? — пита тихо той.
— Защото боли — прошепвам аз.
Г ърдите на Джулиан се повдигат ритмично и ме успокояват.
— А ти мислиш ли понякога за брат си? — питам аз.
След кратка пауза го чувам да казва:
— През цялото време... Казаха ми, че след процедурата нещата ще се оправят. — Отново настъпва тишина. Минава време, докато заговори отново. — Искаш ли да ти кажа още една тайна?
— Да.
Увивам плътно раменете си с одеялото. Косата ми е още мокра и пада по тях като ледени
висулки.
— Знам, че няма да помогне. Лечението, имам предвид. Знам, че ще ме убие, но аз... аз исках това. — Думите продължават да се сипят бавно, но напористо. — Досега не съм споделял това с никого.
Изведнъж ми се доплаква. Искам да протегна ръка към неговата, да му кажа, че всичко е наред, да допра устни до ухото му, да се притисна в него, както правех с Алекс, и да усетя дъха си върху топлата му кожа.
„Той не е Алекс. Ти не искаш Джулиан. Ти искаш Алекс, а той е мъртъв“.
Но това не е вярно. Искам и Джулиан. И цялото тяло ме боли от желание. Искам да усетя меките му устни върху моите, искам ръцете му на гърба си и в косите ми. Искам да се изгубя в него, да се слея с него, да усетя как кожите ни се топят и образуват еднородна сплав.
Стискам очи и заповядвам на мислите да изчезнат, но в съзнанието ми образите на Джулиан и Алекс се сливат. Лицата им се припокриват, после се разделят, размиват се отново като пометени от буен поток, покриват се и се разделят, покриват се и се разделят, докато губя представа към кого протягам ръце — в тъмното и в съзнанието си.
— Лена — вика ме отново Джулиан, този път още по-тихо.
От неговата уста името ми звучи като музика. Премества се по-близо до мен и дългото му тяло прогонва тъмнината в стаята. Аз също правя несъзнателно движение към него. Сега съм на самия ръб на леглото, възможно най-близо до неговото. Но не намирам сили да се обърна и да го погледна. Налагам си да остана на място. Заповядвам на раменете и краката си да замръзнат и се опитвам да направя същото и със сърцето си.
— Да, Джулиан?
— Какво усещаш?
Много добре знам за какво пита, но се правя на ударена.
— За какво питаш?
— За делириума. — Той притихва. Чувам го да се смъква на пода и да сяда със събрани колене между двете легла. Не смея да мръдна, дори не смея да дишам. Ако се обърна към него, устните ни ще се окажат на няколко сантиметра едни от други. — Какво усещаш, когато си заразен?
— Не. мога да ти го опиша — успявам да избутам от устата си аз. Не мога да дишам, не мога да дишам, не мога да дишам. Джулиан мирише на дима от огъня в банята, на сапун, на рай. Представям си как опитвам вкуса на устните му, как ги захапвам с моите.
— Искам да знам — казва той толкова тихо, че едвам успявам да го чуя.
Пръстите му докосват нежно челото ми и докосването му също е шепот, безшумна въздишка. Продължавам да лежа неподвижно, като парализирана. Пръстите му тръгват надолу, проследяват извивката на носа ми, стигат до устните и ги притискат лекичко, така че да усетя соления им вкус, да усетя извивките и ръбовете на палеца му върху долната си устна, после минават по брадичката, по извивката на челюстта, отново поемат към косата ми и запалват всичко в мен, приковават ме към леглото и не ми дават възможност да избягам.
— Нали ти казах, че веднъж видях едни хора да се целуват? — пита задавено той. Сега гласът му е нисък, гърлен. — Искаш ли.
Той не довършва въпроса си. Няма нужда. Изведнъж тялото ми се размразява; бяла топлина изпълва гърдите и отпуска устните ми. Трябва само да обърна главата си и неговите ще намерят моите.