Обръщам се и ние се целуваме: в началото бавно, колебливо, защото той не знае как, а от моята последна целувка мина цяла вечност. Усещам вкус на сол, на захар и на сапун; минавам с език по горната му устна и той застива за момент. Тя е мека, топла, прекрасна. Той започва да изучава моите устни с език и ние се отпускаме, дишайки един в друг. Той хваща лицето ми в ръцете си и аз затварям очи, оставяйки се на вълната на нежната радост от целувката. Толкова съм щастлива, че съм готова да се разплача. Усещам силните му гърди да се притискат в моите и го придърпвам инстинктивно към леглото. Не искам това да свършва. Мога да го целувам, да се наслаждавам на пръстите му в косите си и да слушам как мълви името ми цяла вечност.
Най-после, за пръв път след смъртта на Алекс, намирам път към свободата, към свободно от стени и огради място, което не познава страха. Все едно, че летя.
Изведнъж Джулиан спира и се отдръпва от мен.
— Лена... — започва задъхано, сякаш е бягал километри наред.
— Не казвай нищо — прекъсвам го със свито гърло. Целувката е крехко нещо, превръща хората в стъкло. — Не разваляй всичко.
Но той продължава:
— Какво ще стане утре, Лена?
— Не знам.
Той отпуска глава до моята. За миг ми се струва, че долавям нечие друго присъствие в тъмното, някакво движение, и обръщам глава наляво. Няма нищо. Представям си, че зад нас има сянка на призрак. Представям си Алекс.
— Не се тревожи за това сега — казвам повече на себе си, отколкото на Джулиан.
Леглата тук са много тесни. Обръщам се настрани и се отдалечавам от Джулиан, но когато сключва ръце около мен, се връщам при него и се сгушвам в извивките на тялото му. Те ми пасват така, сякаш са създадени за мен. Иска ми се да избягам от тях и да плача. Искам да помоля Алекс — където и да е сега, в което и свят да се намира — да ми прости. И искам да целуна отново Джулиан.
Но не правя нито едно от тези неща. Лежа тихо и слушам спокойния ритъм на сърцето му, слушам, докато моето го улавя и започва да бие в синхрон, оставям се в ръцете му и преди да заспя, произнасям кратка молитва с надеждата утрото някак си да ни подмине.
Но то идва. Намира начин да проникне през цепнатините на дървените стени и през пролуките на покрива, просветлява нощта и изпълва стаята със сив мрак. Събуждам се напълно объркана. Ръцете на Алекс са около мен. Не. Това са ръцете на Джулиан. Усещам прегръдката и горещия му дъх във врата си. Толкова са ме стоплили, че през нощта съм изритала завивката в краката си. Отварям очи и улавям някакво движение в коридора. Котката е успяла да се вмъкне в къщата.
В същия момент сънят отлита от очите ми и всички съмнения изчезват. Снощи затворих вратата и собственоръчно я заключих. Нещо ме стисва за гърлото. Ставам бързо и прошепвам:
— Джулиан.
В същия миг всичко около нас избухва. Полицаи и регулатори с газови маски и сиви униформи нахлуват през вратите, разбиват стените, реват, крещят. Един от тях ме сграбчва, друг измъква Джулиан от леглото. Той вече е буден и ми говори нещо, но аз не мога да го чуя заради ужасните писъци, които, изглежда, излизат от мен. Добирам се до оставената до леглото ми раница и удрям с нея регулатора, който ме държи, но трима нови се нахвърлят върху мен, затискат ме между две легла и аз разбирам, че е безсмислено да бягам. Сещам се за пистолета, той все още е в банята, лежи на пода напълно безполезен. Някой ме хваща за яката, дърпа ме и едва не ме задушава. Друг регулатор извива ръцете ми на гърба, слага ми белезници и ме блъска напред. Полувлачена и полубутана, излизам от Подслона на яркото, струящо като течно злато слънце и единственото, което виждам, са още полицаи и групи от Специалните части.
Обградили са сградата и стоят като препарирани в очакване на заповеди.
„Това е капан“, пищи моето гърчещо се от страх съзнание. Няма начин да не е капан.
— Пипнахме ги — казва някой по радиостанцията си и изведнъж пространството около нас оживява, въздухът започва да вибрира от звуци. Хората викат, размахват ръце един към друг. Двама полицаи палят мотоциклетите си и пълнят въздуха с мирис на изгорял бензин, радиостанциите пращят и пукат, настъпва истинска какофония.
— Десет — четири, десет — четири. Хванахме ги.
— На трийсет километра зад регулираната земя... някакво скривалище...
— Отряд Петстотин и осем до Главния щаб.
Джулиан върви след мен, обграден от четирима регулатори. На неговите ръце също има белезници.
— Лена! Лена! — чувам го да вика, опитвам се да се обърна, но регулаторът зад мен ме сръчква в гърба.