— Не спирай! — заповядва ми и аз с изненада чувам женски глас. Звучи странно и неясно през газовата маска, но със сигурност е на жена.
На пътя има цяла колона от автомобили, полицаи и хора от Специалните части. Някои от тях са в пълно бойно снаряжение, други са в цивилни дрехи, облегнали са се на колите, разговарят и пият кафе от картонени чаши. Докато ни водят надолу покрай тях, малцина ни обръщат внимание. Изведнъж гневът избухва в гърдите ми и аз се разтрепервам като лист, едва се сдържам да не се изплюя в краката им. За тях това е рутина. В края на работния ден ще си отидат в редовите си къщи, при редовите си семейства, и изобщо няма да си спомнят за разплаканото момиче, което колегите им са влачили покрай тях, най-вероятно водейки го към неговата смърт.
На един ъгъл зървам черна лимузина. Бялото тясно лице на Томас Файнман ме гледа безстрастно оттам. Ако можех да освободя ръцете си, бих забила юмрук в това лице направо през затворения прозорец и бих гледала с удоволствие как малките парченца стъкло експлодират в лицето му. Да видим дали и тогава ще запази спокойната си физиономия.
— Хей, хей.
Един полицай ни маха с ръка и сочи с радиостанцията към полицейския микробус пред нас. Черните букви трептят като живи върху искрящо бялата боя на корпуса: „Отдел за корекции, реформации и прочистване. Ню Йорк“. В Портланд имахме само един затвор и той се наричаше „Криптата“. Там затваряха и криминалните елементи, и бунтовниците плюс лунатиците, повечето от тях увредени от лечението. В Ню Йорк и прилежащите му градове има мрежа от свързани помежду си затвори, която владее цялата област. Името й е още по-гадно от онова, което управата на Портланд е дала на своя затвор. „Кенефа“.
— Дайте ги насам — маха друг полицай от друг микробус и всички замлъкват.
Изведнъж настъпва хаос, всички са объркани. Не съм виждала подобна акция досега. Тук има прекалено много хора, прекалено много коли, прекалено много радиостанции пълнят въздуха с характерното си пращене и прекалено много служители на реда викат и спорят помежду си. Виждам един регулатор и един полицай да се карат за юрисдикцията.
Главата ми бръмва. Слънцето изгаря очите ми. Виждам само ярките му лъчи над металната река от автомобили. Двигателите на всички работят и изпускат газове, които превръщат въздуха в мираж.
Паниката ме завладява. Нямам представа какво става с Джулиан и това ме подлудява. Не го виждам зад себе си, нито някъде из тълпата.
— Джулиан! — крещя, но не получавам отговор, освен този от един полицай, който се обръща към мен, поклаща отвратено глава и плюе между краката ми. Започвам да се боря с жената, която ме държи, опитвам се да се отскубна от ръцете й, но тя ме стиска здраво за
китките и колкото повече се дърпам, толкова повече затяга хватката си.
— Джулиан! Джулиан!
Никакъв отговор. Паниката образува твърда буца, която запушва гърлото ми. „Не! Не отново! Не!“
— Добре, добре, продължавай напред — чувам изкривения от газовата маска глас на полицайката, докато ме бута напред покрай редицата от коли и мотоциклети. Регулаторът начело на процесията говори забързано по радиостанцията, спори с шефа си кой точно трябва да ме поеме и почти не поглежда към нас. Докато напредваме бавно през тълпата от униформени, аз не спирам да се дърпам и да се боря с всички сили, въпреки че всяко движение предизвиква остра болка от раменете чак до китките. Тази жена има железни ръце. Да не говорим, че дори и да се освободя, белезниците са на мен и преди да направя и три крачки, ще ме хванат отново.
Но буцата в гърлото, страхът и тревогата за Джулиан отнемат способността ми да мисля логично. Трябва да го намеря. Трябва да го спася.
Зад всичко това един гласец продължава да крещи в мен: „Не отново, не отново, не!“
— Джулиан! — викам, мятам един къч назад и уцелвам крака на жената. Чувам я да изохква и за миг хватката около китките ми се разхлабва. Но веднага след това ги стиска толкова силно, че дъхът ми спира от болка.
Спирам, за да дам почивка на ръцете си, и поемам дълбоко въздух. Опитвам се да спра напиращите сълзи. В същия момент тя се навежда напред и маската й се допира до ухото ми.
— Лена — казва тихо тя. — Не искам да те нараня. Аз съм борец за свобода.
Замръзвам на място. Това е кодовото название, което симпатизантите и Невалидните използват, за да се идентифицират. Преставам да се дърпам и нейните ръце също отпускат хватката си. Тя продължава да ме води напред, край автомобилната колона. Върви бързо и толкова целенасочено, че никой не ни спира.