След края на колоната виждам бял микробус, паркирал точно зад завоя на първата отбивка към тесен и прашен път. До него има табела със знака за „Кенефа“. Буквите са малко по-различни от нормалните. Като че ли са по-дребни, но човек трябва специално да се вгледа, за да открие разликата. Завиваме към пътя без настилка и една огромна камара с метални отпадъци и бетонни парчета ни скрива от останалата паплач.
Жената неочаквано освобождава ръцете ми. Изтичва до микробуса, изважда от джоба си голяма връзка с ключове и отваря задните врати. Вътре е тъмно и мирише на вкиснато.
— Влизай! — заповядва тя.
— Къде ме водиш? — питам объркано. Писна ми от тази неяснота. От дни се чувствам объркана, все подозирам, че някой ме следи, че някой е организирал всичко това.
На сигурно място — отвръща тя. Въпреки маската долавям ясно тревогата в гласа й.
Нямам друг избор, трябва да й се доверя. Тя ми помага да се кача в микробуса и ми казва да се обърна, за да отключи белезниците на ръцете ми. После хвърля раницата на пода до мен и затръшва вратата. Чувам я да заключва вратата и сърцето ми отново се свива от страх. Пак съм под ключ. Но си казвам, че не може да е по-лошо от онова, което ме чака навън. Това ме подсеща за Джулиан и стомахът ми се преобръща. Какво ли ще му се случи? Може би (в мен припламва искрица надежда) заради баща му ще бъдат по-снизходителни към него. Може би ще решат, че всичко е една голяма грешка.
Наистина беше грешка. Онази целувка и пръстите му в косата ми.
Не беше ли?
Микробусът подскача напред, запраща ме в едната стена и аз използвам лакътя си, за да не падна. Подът се клати като пиян, трака и ние поемаме по неравния път. Опитвам се мислено да проследя маршрута му Сигурно сега минаваме покрай бунището до старата железопътна гара и оттам към тунела, който отвежда до Ню Йорк. След десетина минути спираме. Пропълзявам до предната част и долепям ухо до стъклената преграда между мен и кабината. Тя е боядисана в черно и е абсолютно непрозрачна. Гласът на жената достига до мен. Различавам и още един глас — мъжки. Предполагам, че говори с граничния контрол, и притихвам.
Чакането ме побърква. Сега ще й искат личната и служебната карта, ще проверяват, ще питат. Секундите текат и се превръщат в минути. Жената мълчи. Може би чака подкрепление. Дори и да е така, в микробуса е адски студ, а аз съм мокра от пот.
Изведнъж чувам втори глас да излайва някаква заповед. Двигателят угасва и се възцарява пълна тишина. Вратата от страната на шофьора се отваря и се затваря. Микробусът се залюлява.
Защо излиза тя? Въпросите започват да се прескачат в главата ми. Ако е част от Съпротивата, може да са я разпознали и да я арестуват. Следващата им жертва съм аз. Но да предположим, че не ме открият. Не съм сигурна кое от двете е по-лошо за мен. Ще остана заключена тук и ще умра от глад или ще се задуша. Щом си го помислям, дишането става трудна задача. Въздухът е гъст и недостатъчен. Потта мокри косите ми и се стича на вадички по врата ми.
Вратата на шофьора отново се отваря, двигателят изръмжава и микробусът се понася напред. Не знам как, но усещам, когато влизаме в тунела Холанд. Усещам го като дълго черно гърло около микробуса, като влажно място, пълно с ехтящи звуци. Представям си сивите води на реката над нас и неволно се замислям за начина, по който очите на Джулиан се променят, когато ъгълът на светлината върху тях се променя.
Микробусът излиза от тунела, но преди това се удря в стената му и стомахът ми хвръква нагоре като ракета, после пада рязко до пода. Прилепвам се до ламаринения корпус и чувам трафика отвън: далечен вой на сирена, нетърпелив клаксон близо до нас. Сигурно вече сме в Ню Йорк и всеки момент ще стигнем крайната си цел. И всеки път, когато спираме, очаквам жената с маската да се появи на вратата и да ме завлече право в затвора въпреки уверението й, че е на наша страна. Но минават още двайсет минути в път и аз изгубвам ориентация. Отказвам се да следя пътя и се свивам на кълбо върху мръсния под. Той вибрира под брадичката ми, разтърсва вътрешностите ми и на мен отново ми се повдига. Около мен мирише на мръсни тела и стара храна.
Най-после микробусът забавя ход и спира. Сядам с разтуптяно сърце. Дочувам кратка размяна на думи. Жената казва нещо, което не разбирам, и някой й отговаря: „Чисто е“. После се чува ужасно скърцане, сякаш се отваря огромна порта с ръждясали панти. Микробусът изминава още петдесетина метра и отново спира.
Този път двигателят също затихва. Шофьорът излиза от кабината и мускулите ми се стягат. Хващам раницата в ръка, готова да бягам или да се бия.
Вратата се отваря и аз надничам предпазливо към светлото петно. Разочарованието стяга гърлото ми. Надявах се да разбера нещо, да доловя от видяното защо ме отвлякоха и кои са те, но откривам, че сме в непознато помещение от бетон и открити железни греди на тавана. Вратата е двойна, достатъчно голяма, за да пропусне микробуса през себе си. В другия край има единична врата, метална и боядисана в същия безличен сив цвят като всичко наоколо. Добре, че поне има електричество. Това означава, че сме в одобрен град или близо до такъв.