Жената е махнала газовата маска, но лицето й е покрито с полиестерен плат с изрязани дупки за очите, устата и носа.
— Какво е това място? — питам аз, ставам и мятам раницата на рамо. — И коя си ти?
Тя мълчи, вперила напрегнат поглед в мен. Очите й са сиви като буреносен облак. Изведнъж протяга ръка, сякаш иска да ме докосне, но аз отскачам назад и се удрям в стената на микробуса. Тя също се отдръпва и свива ръце в юмруци.
— Чакай ме тук — нарежда ми тя и се обръща към двойната врата, която преди малко ни прие, но аз я хващам за ръката.
— Искам да знам какво става — казвам твърдо. Дойде ми до гуша от сиви стени, затворени помещения, маски и игрички. Искам отговори. — Искам да ми кажеш как ме открихте и кой те изпрати при мен.
— Не съм аз тази, която ще ти даде нужните отговори — отвръща тя и се опитва да се отскубне от мен.
— Свали си маската — настоявам аз и за миг ми се струва, че виждам сянка на страх в очите й, но след малко всичко отминава.
— Пусни ме — моли ме тихо, но твърдо тя.
— Добре — тръсвам глава. — Тогава ще я сваля аз.
Протягам ръка към маската. Тя се отдръпва, но не достатъчно бързо, аз успявам да повдигна леко еластичния плат на врата й и виждам татуиран номер, цифрите вървят вертикално от ухото към рамото. Номерът е 5996. Но преди да повдигна по-високо, тя се отскубва и ме отблъсква от себе си.
— Моля те, Лена — казва тя и аз отново усещам странната нотка на страх или тревогата в гласа й.
— Престани да повтаряш името ми — викам и продължавам наум: „Нямаш право да го произнасяш“.
Гневът изпълва гърдите ми и аз замахвам с раницата към нея, но тя избягва удара. Преди да атакувам отново, вратата зад мен се отваря. Обръщам се светкавично и виждам Рейвън да влиза от единичната врата.
— Рейвън! — изписквам, хуквам към нея и импулсивно обвивам ръце около врата й. Никога досега не съм я прегръщала. Тя ми позволява да я притисна силно към себе си, преди да се отдръпне. По устните й играе усмивка.
— Здравей, хлапе — казва, прокарва леко пръст по раната на врата ми и оглежда лицето ми за други поражения. — На нищо не приличаш, знаеш ли?
Так изниква след нея, обляга се на вратата и ни гледа усмихнато. Едва се удържам да не скоча на врата му, но се задоволявам да стисна протегнатата към мен ръка.
— Добре дошла отново при нас, Лена — приветства ме той и ме поглежда с дълбоките си тъмни очи.
— Не разбирам — казвам, местейки поглед от единия към другия. Не мога да си намеря място от радост; облекчението приижда на вълни в гърдите ми. — Как ме намерихте? Как разбрахте къде съм? Тя не искаше да ми каже нищо, аз...
Обръщам се и посочвам жената с маската, но нея вече я няма. Измъкнала се е през двойната врата.
— Спокойно, спокойно — смее се Рейвън и обгръща раменете ми с ръце. — Нека първо да те нахраним, нали? Сигурно си много гладна и много уморена. Така ли е?
Тя ме повежда покрай Так през отворената врата. Предполагам, че сме в някакъв изоставен и превърнат в убежище склад. Чувам и други гласове, смехът ехти през тънката преградна стена.
— Отвлякоха ме — казвам и думите започват да се сипят като водопад от мен. Трябва да им разкажа всичко. Те ще разберат. Ще могат да намерят смисъл в станалото и да ми обяснят всичко. — След демонстрацията последвах Джулиан в старите тунели. Там имаше Лешояди, те ме нападнаха. Само че, мисля, че работят в комбина със СДА и.
Рейвън и Так се споглеждат. Так взима думата:
— Виж, Лена. Знаем, че преживя много. Сега е време да си отдъхнеш, чу ли? Сега си в безопасност. Наяж се и си почини.
Виждам, че са ме довели в стая с голяма сгъваема метална маса. На нея има ястия, каквито не съм яла от цяла вечност: пресни плодове и зеленчуци, хляб, сирене. Това е най-красивата гледка, която някога съм виждала. В стаята мирише на кафе — силно и ароматно.
Но аз все още не мога да седна и да ям. Първо трябва да разбера. Да им разкажа за Лешоядите и за подземните хора, за хайката тази сутрин и за Джулиан.
Те ще ми помогнат да спася Джулиан. Тази мисъл идва внезапно в съзнанието ми и аз забравям за глада и умората.
— Ама... — отварям уста да протестирам, но Рейвън ме прекъсва и слага ръка на рамото ми.