— Так е прав. Първо трябва да си върнеш силите. Ще имаме достатъчно време да говорим по пътя.
— По пътя ли? — повтарям и поглеждам Рейвън, после Так и обратно.
Те ми се усмихват едновременно и това не знам защо кара гърдите ми да потръпнат нервно. Виждам, че искат да ме омаят и незабелязано да сменят темата. Усмивките им приличат на тази на доктора, преди да бие инжекцията на детето. „Обещавам, че няма да боли повече от секунда.“
— Отиваме на север — казва Рейвън някак прекалено весело. — Обратно към базата. Е, не към старата ни база. Ще прекараме лятото до Уотърбъри. Хънтър се свърза с нас. Чул за една голяма база в периферията на града, от другата страна имало много симпатизанти и.
Завива ми се свят.
— Махаме ли се оттук? — питам смаяно и Рейвън и Так отново си разменят многозначителни погледи. — Не! Не можем да тръгнем сега.
— Нямаме друг избор — отвръща Рейвън и аз отново усещам гневът да се надига към гърлото ми. Гласът й е нежен, напевен, сякаш разговаря с бебе.
— Не! — поклащам глава и притискам юмруци към бедрата си. — Не разбирате ли? Мисля, че Лешоядите работят със СДА. Бях отвлечена заедно с Джулиан Файнман. Държаха ни под земята дни наред.
— Знаем — казва Так, но аз вече хвърча на крилете на яростта и не чувам нищо друго.
— Трябваше да се бием с тях. Те за малко. за малко не ме убиха. Но Джулиан ме спаси. — Камъкът в корема ми тръгва нагоре. — Сега хванаха Джулиан и кой знае какво ще му направят. Вероятно ще го завлекат директно в лабораториите или в затвора, или.
— Лена — Рейвън слага ръка на рамото ми, — успокой се.
Но аз не мога. Цялата се треса от тревога и гняв. Так и Рейвън трябва да разберат. Трябва
да.
— Лена — повтаря остро Рейвън и разтърсва рамото ми. — Ние знаем за Лешоядите. Знаем, че работят със СДА. Знаем за Джулиан и за всичко, станало под земята. Обикаляме изходите дни наред. Надявахме се да се измъкнеш по-рано.
Това най-после затваря устата ми. Слава богу, Так и Рейвън спират да се хилят. Но сега и двамата ме гледат със странно съжаление и съчувствие.
— Какво искаш да кажеш? — Отдръпвам се от Рейвън и залитам назад. Так дърпа един стол към мен и аз сядам тежко върху него. Никой не ми отговаря. Отново повтарям, по-объркана от всякога: — Нищо не разбирам. Так сяда срещу мен. Преди да заговори, изучава дълго пръстите на ръцете си.
— От известно време Съпротивата знаеше, че СДА плаща на Лешоядите за различни услуги. Наемат ги, за да предизвикват смут като този на демонстрацията.
— Но в това няма никакъв смисъл — поглеждам ги тъпо аз. Имам чувството, че мозъкът ми е блокирал напълно. Мислите хвърчат хаотично и стигат доникъде. Спомням си писъците и стрелбата. И проблясващите ножове на Лешоядите.
— Има голям смисъл — отвръща Рейвън, която продължава да стърчи права до мен, стиснала здраво ръце пред гърдите си. — Никой в Зомбиленд не знае, че има разлика между Лешоядите и останалите Невалидни. За тях ние сме еднакви. Лешоядите се появяват и действат като диви животни, а СДА показва на цялата страна какъв ужас ще настане без лечението, колко е важно всички веднага да бъдат подложени на терапия, за да се спре разпространението на делириума. Иначе светът ще се превърне в ад. Лешоядите са тяхното доказателство.
— Но... — В съзнанието ми текат картини от нападението. Виждам как Лешоядите се врязват с рев сред тълпата, лицата им са изкривени като на чудовища. — Загинаха хора.
— Двеста — уточнява скръбно Так, все още избягвайки погледа ми. — Двайсетина служители на реда. Останалите са редови граждани. Никой не си направи труда да преброи загиналите Лешояди. — Раменете му потръпват конвулсивно. — Понякога се налага отделни хора да се жертват заради благото на цялото общество.
Това е един от основните лозунги на СДА.
— Ясно. — Ръцете ми треперят неистово, хващам краищата на седалката на стола и стискам колкото сили имам. Но продължавам да не разбирам нищо. — Добре. И какво ще направим ние?
Рейвън стрелва Так с поглед, но той продължава да гледа в земята.
— Вече направихме нещо за това, Лена — казва тя все още с онзи странен майчински тон и гърдите отново ме засърбяват. Те искат да ми кажат нещо. И то няма да е хубаво.
— Не разбирам — повтарям вяло аз.
Следва тежка, наситена с напрежение тишина. Так въздъхва и казва през рамо на Рейвън:
— Казах ти, че трябваше да й кажем още в началото. Трябваше да й се доверим.
Рейвън стисва устни и едно мускулче извива брадичката й напред. Изведнъж си спомням онзи ден, две седмици преди демонстрацията, когато се прибрах у дома и чух Рейвън и Так да се карат.