Кръвта ми се смръзва. Обръщам се бавно. Так и Рейвън ме гледат със светнали погледи, сякаш очакват да изразя задоволство.
— Какво общо има Джулиан с това?
Так и Рейвън се споглеждат отново и този път успявам да разбера за какво си мислят. Колко тъпа съм била! Трябваше да съм се досетила досега.
— Той има много общо с цялата работа — отговаря ми Рейвън и сяда на масата до Так. Те са търпеливите родители, а аз трудното дете, получило двойка на последния изпит. — Ако Джулиан излезе от СДА, ако го изключат.
— Или сам се откаже, което е още по-добре — взима думата Так и Рейвън разтваря ръце: „Не е ли очевидно“?
— Няма значение дали ще излезе сам, или те ще го изключат — продължава тя. — И в двата случая той отправя сериозно послание към всички свои неизлекувани последователи, които го приемат за свой лидер. Те може да преосмислят позицията си, сигурна съм, че поне една част от тях ще го направят. Това е шанс за нас, шанс да ги привлечем на наша страна. Помисли си, Лена. Това ще бъде достатъчно да промени нещата в наша полза.
Мозъкът ми прещраква бавно, сякаш е потопен в лед. Значи нападението тази сутрин е било планирано. Още от самото начало подозирах, че е капан, и се оказах права. Зад всичко това стои Съпротивата. Сигурно те са извикали полицията и регулаторите. Предали са местоположението на собственото си убежище, за да впримчат Джулиан.
И аз им помогнах. Лицето на баща му изплува в съзнанието ми зад дебелото стъкло на лимузината му: мрачно, стегнато, решително. Припомням си историята за смъртта на брат му, разказвана от Джулиан. Баща му го заключил в мазето и го оставил да умре сам в тъмното от раната си. Само защото участвал в демонстрацията срещу СДА.
Когато ни откриха, Джулиан беше в леглото с мен. Кой знае какво ще измислят, за да го накажат.
Черен облак засенчва мислите ми. Затварям очи и виждам лицата на Алекс и на Джулиан да се преливат едно в друго, после отново да се разделят, както ги видях в съня си. Божичко, ето че отново се случва. Случва се и вината отново е моя.
— Лена? — Нечий стол изскърцва, Рейвън неочаквано застава до мен и слага ръка на рамото ми. — Добре ли си?
— Искаш ли нещо? — Това е Так.
Скачам от стола и се отдръпвам като опарена от ръката й.
— Не ме пипай!
— Лена — протяга отново ръка към мен тя. — Хайде стига. Ела да седнеш.
— Казах да не ме докосваш! — отскачам от нея, спъвам се и се строполявам на стола.
— Ще ти донеса вода — казва Так, става и излиза в коридора, който явно води към друга
част на склада. Оттам се чува тих неспокоен разговор, после всичко затихва.
Ръцете ми се разтреперват толкова силно, че не мога дори да ги свия в юмруци. Ако можех, щях да ударя Рейвън в лицето.
Тя въздъхва.
— Разбирам, че си ядосана. Може би Так беше прав. Сигурно трябваше да те посветим в плана от самото начало — казва уморено тя.
Вие... вие ме използвахте — изригвам аз.
— Ти каза, че искаш да помогнеш — отвръща простичко тя.
— Но не по този начин.
— Не ти избираш начина. — Тя сяда до масата. — Системата си има свои правила.
Виждам, че иска да седна до нея, да се помъча да я разбера. Но аз не мога и не искам.
— Какво ще стане с Джулиан? — питам, заповядвам на очите си да срещнат нейните и ми се струва, че виждам как тя потръпва лекичко.
— Той не е твой проблем — казва твърдо тя.
— Така ли? — Представям си пръстите на Джулиан в косите ми, усещам топлината на ръцете му и го чувам да шепне в ухото ми: „Искам да разбера. Искам да разбера с теб“. — Ами ако искам да бъде мой проблем?
Погледите ни се вкопчват един в друг. Виждам как търпението й се изпарява. Устните й образуват тънка гневна линия.
— Нищо не можеш да направиш — заявява тя. — Не схващаш ли? Лена Морган Джоунс не съществува повече. Пуф! И я няма. Не може да се върне там. Ти също не можеш да се върнеш. Работата ти там приключи.
— И ще оставим Джулиан да бъде убит? Или хвърлен в затвора?
Рейвън отново въздъхва, сякаш съм някаква глезла, която подлудява всички с капризите си.
— Джулиан Файнман е лидер на младежкото движение на СДА... — подкарва отново своята песен, но аз я прекъсвам с вик.
— Знам! Знам всичко това. Ти ме накара да го науча наизуст, не помниш ли? И какво от това? Трябва да го жертваме за каузата ли?
Рейвън ме поглежда мълчаливо. Явно това е нейният начин да ми каже „да“.
— Вие сте толкова лоши, колкото са и те — процеждам отвратено през вкоравените си от злоба устни. Боже мой, ние дори използваме едни и същи лозунги. СДА прокламира: „Индивидът трябва да се жертва заради здравето на цялото общество“. Ние ставаме като тях.