Лорън Оливър
Паника
На моя редактор Розмари Броснан.
Благодаря ти за мъдростта,
подкрепата
и преди всичко за приятелството.
Ако не беше ти да ме окуражаваш,
щях да се откажа от тази книга.
Благодаря ти, задето ми помагаш
да стана по-добър писател.
Събота, 18 юни
Водата беше толкова студена, че дъхът на Хедър секна, докато си пробиваше път покрай хората, които се бяха стекли навсякъде по брега и в плитчините, размахвайки кърпи и ръчно изработени плакати, без да спират да ръкопляскат и да крещят окуражително на онези, които още си чакаха реда да скочат.
Пое си дълбоко въздух и се гмурна. Гласовете, крясъците и смехът незабавно заглъхнаха.
Само един глас продължи да звучи в ушите й.
„Не исках да стане така."
Тези очи! Дългите мигли, бенката под дясната вежда.
„У нея просто има нещо…"
У нея има нещо. С други думи: у теб няма нищо.
Смяташе тази вечер да му каже, че го обича.
Студът беше смазващ, прелетя като свистящ порой през тялото й. Джобовете на дънковите й шорти сякаш бяха натежали от камъни. За щастие всички тези години, през които бе прекосявала басейна и се бе надпреварвала с Бишъп, бяха превърнали Хедър Нил в отлична плувкиня.
Водата беше пълна с тела, които се извиваха и ритаха, плискаха и се придвижваха напред — скачачите и хората, които се бяха присъединили към тях в победното им плуване. Те плискаха във водата все още облечени, с кутии бира и цигари трева в ръка. Хедър чуваше далечен ритъм, глухо барабанене, и се остави то да я тласка през водата — без мисли, без страх.
Точно в това бе същността на „Паника": без страх.
Тя подаде глава на повърхността, за да си поеме въздух, и видя, че вече е прекосила тясната водна ивица и е стигнала до отсрещния бряг: грозна купчина скали, покрити с хлъзгав черен и зелен мъх, плътно струпани една до друга като стара колекция от играчки „Лего". Целите на дупки и процепи, те се издуваха като балони от водата и се издигаха към небето.
Трийсет и един души вече бяха скочили — до един приятели и бивши съученици на Хедър. Само една групичка бе останала на хребета — назъбената скалиста ивица на брега, която се издигаше на дванайсет метра във въздуха от северната страна на басейна, като огромен зъб, пробил си път на повърхността на земята.
Беше прекалено тъмно, за да ги вижда, фенерчетата и празничният огън осветяваха само брега и около един метър от тъмната вода, както и лицата на хората, които бяха скочили и продължаваха да се поклащат триумфално, дразнейки останалите състезатели, прекалено щастливи, за да усетят студа. Ивицата представляваше неравна черна маса, в която или дърветата си проправяха безогледно път напред по скалата, или гората бавно притегляше скалата към себе си.
Хедър обаче знаеше кои са. След като стигнеха до хребета, всички състезатели трябваше да съобщят самоличността си, а после Дигин Роджърс, тазгодишният спортен коментатор, повтаряше имената в мегафона, зает от по-големия му брат — ченге.
Оставаше да скочат още трима души: Мърл Трейси, Дерек Клийг и Натали Велес. Нат.
Най-добрата приятелка на Хедър.
Хедър заби пръсти в една пукнатина в камъните и се набра нагоре. По-рано, както и през изминалите години, тя бе наблюдавала как всички останали участници пълзят по склона като гигантски подгизнали насекоми. Всяка година всеки бързаше да скочи пръв, макар че това не носеше допълнителни точки. Беше въпрос на гордост.
Удари си лошо коляното в един изпъкнал ръб. Погледна надолу и видя, че по капачката й тъмнее ивица кръв. Странно, но не изпитваше никаква болка. И макар че всички все още ликуваха и крещяха, шумът идваше някак отдалеч.
Думите на Мат заглушиха всички други гласове.
„Виж, просто не се получава.
У нея има нещо.
Можем да си останем приятели."
Въздухът беше хладен. Вятърът бе набрал сила, пееше през старите дървета и караше гората да стене, но Хедър вече не усещаше студ. Сърцето й биеше учестено в гърлото. Тя намери в скалата друга опора за ръцете си, подпря краката си на хлъзгавия мъх, надигна се и се подпря, както бе наблюдавала да правят участниците всяко лято от осми клас насам.
Смътно дочуваше гласа на Дигин, изменен от мегафона.
— На късен етап в играта… нов участник…
Но вятърът отнасяше половината му думи.
Нагоре, нагоре, нагоре! Не обръщаше внимание на болката в пръстите и бедрата си, опитваше се да се придържа към лявата страна на скалата, където камъните, забити под ъгъл един в друг, оформяха широка изпъкнала каменна ивица, лесна за изкачване.