Премести се странично към дъската, притисна гръб с всички сили към резервоара и се помоли отдолу да не изглежда толкова уплашена, колкото се чувстваше.
Ако извикаше, ако се поколебаеше — всичко това щеше да се отчете като черна точка.
— Време е! — избоботи гласът на Дигин отдолу. Хедър знаеше, че трябва да тръгва, ако иска да остане в играта.
Насили се да се отдръпне от водохранилището и сантиметър по сантиметър започна да се придвижва по дъската, едва-едва прикрепена към ръба с помощта на няколко винта. Изведнъж си представи как дървото изпращява под тежестта й, представи си дивото си фучене във въздуха. Но дъската издържа.
Хедър вдигна несъзнателно ръце, за да запази равновесие. Вече не мислеше за Мат и Делони, нито пък за Бишъп, който гледаше нагоре към нея. Не мислеше за нищо друго освен за всичкия този разреден въздух, за ужасното парене в ходилата и прасците си, за нуждата да скочи.
Можеше да се движи по-бързо, ако вървеше нормално и местеше крак пред крак. Но не можеше да се застави да се отдели от дъската. Ако повдигнеше стъпалото си, подметката си, единия си пръст, щеше да падне — да залитне настрана и да умре. Осъзнаваше, че се е възцарила дълбока тишина, такова мълчание, че чуваше пръскането на дъжда, долавяше собственото си дишане, повърхностно и бързо.
Под нея блестеше ослепителна светлина — такава, каквато човек вижда в мига, преди да умре. Всички се бяха слели със сянката и за миг Хедър се уплаши, че вече е умряла, че се намира сам-самичка в малко празно пространство, от двете страни на което я очаква само безкрайно пропадане в мрака.
Продължи сантиметър по сантиметър, възможно по-бързо, без да повдига краката си.
А после изведнъж всичко свърши — беше стигнала до втората водна кула и установи, че е прегърнала водохранилището, точно както Ким преди малко. Притисна се към него и го остави да овлажни блузата й. Долу се надигна ликуващ вик, през който обявиха следващото име: Рей Ханраха.
Главата на Хедър бучеше, в устата й горчеше някакъв метален вкус. Свърши. Задачата приключи. Изведнъж почувства, че ръцете й са безполезни. Заслиза тромаво по стълбата с омекнали от облекчение мускули. Когато й оставаше само около метър, се пусна и залитна две крачки, преди да се изправи. Хората започнаха да посягат, да я стискат за рамото, да я потупват по гърба. Хедър не знаеше дали се е усмихнала, или не.
— Беше невероятна! — извика Нат, когато си проби път през тълпата. Приятелката й почти не усети ръцете й около врата си. — Страшно ли е? Откачи ли от ужас?
Хедър поклати глава. Знаеше, че хората още я наблюдават.
— Мина бързо — каза тя. Веднага щом изрече думите, се почувства по-добре. Свършено беше. Сега стоеше в средата на цяла тълпа. Въздухът миришеше на мокра вълна и цигарен дим. Плътен. Истински.
— Четирийсет и две секунди! — съобщи гордо Натали. Хедър дори не беше чула, че са оповестили времето й.
— Къде е Бишъп? — попита тя.
Сега започваше да се чувства добре. Обземаше я някакво бълбукащо въодушевление. Четирийсет и две секунди! Не беше лошо.
— Беше точно зад мен…
Нат се обърна да огледа тълпата, но фаровете на камиона превръщаха всички присъстващи в силуети — фигури, нахвърляни с тъмна четка.
Избухнаха нови аплодисменти. Хедър вдигна глава и видя, че Рей вече е минал. Гласът на Дигин отекна глухо:
— Двайсет и две секунди! Рекорд до този момент!
Хедър преглътна киселия вкус в устата си. Ненавиждаше Рей Ханраха. В седми клас, когато тя още нямаше цици, той окачи на шкафчето й един спортен сутиен и разпространи слух, че вземала лекарства, за да се превърне в момче.
— Вече поникнаха ли ти косми на брадичката? — питаше той, когато се разминаваха по коридорите.
Остави я на мира чак когато Бишъп заплаши да каже на ченгетата, че Люк Ханраха продава трева от работното си място в „Пепе", като мушва торбичките под пицата, когато клиентите поискат „допълнително риган". Нещо, което Люк наистина правеше.
После дойде ред на Зев Келър. Хедър забрави да се оглежда за Бишъп. Прикована на мястото си, наблюдаваше как Зев излиза на дъската. Сега, когато бе здраво стъпила на земята, гледката й се струваше почти красива: меката омара на дъжда, протегнатите ръце на Зев, черната му фигура, очертана на фона на облаците. Рей не беше слязъл по стълбата. Навярно и той гледаше, макар че се бе преместил зад водохранилището и не се виждаше.
Случи се за част от секундата: Зев се наклони на една страна, загуби равновесие и започна да пада. Хедър чу вика, който излезе от собствената й уста. Почувства как сърцето й подскача чак до небцето и в тази секунда, докато той диво размахваше ръце, разкривил уста във вик, тя си помисли: „Отсега нататък нито един от нас няма да бъде същият".