— Къде отиваме? — прошепна Хедър. Сърцето й биеше силно. Нат почти не можеше да стъпва на левия си крак, така че на всяка втора стъпка се облягаше тежко на приятелката си.
— Трябва да изчакаме, докато се разкарат ченгетата — отговори Додж задъхано.
На стотина метра зад водните кули се издигаше тясна помпена станция, сгушена сред дърветата. Хедър чу през стените бръмченето на механизмите вътре, когато спряха и Додж натисна с рамо вратата. Не беше заключено.
Вътре миришеше на плесен и метал. Единственото помещение бе заето почти изцяло от два големи резервоара, имаше и различни ръждясали електрически приспособления; въздухът бе изпълнен с постоянно механично бръмчене, като шум от хиляди щурци. Вече не чуваха крясъците откъм гората.
— Исусе Христе!
Нат издиша с усилие и с няколко маневри успя да се отпусне на земята. Изпъна левия си крак пред тялото и потръпна.
— Боли.
— Вероятно си го навехнала — отсъди Додж. И той седна, но не прекалено близо.
— Кълна се, че чух как някой го счупи.
Нат се приведе и започна да опипва кожата около глезена си. Пое си рязко въздух.
— Остави го, Нат — обади се Хедър. — Ще му сложим лед веднага щом можем.
Беше й студено и изведнъж се почувства изтощена. Възбудата, която изпита от успешното изпълнение на предизвикателството, се бе изпарила. Беше мокра, гладна и последното, което искаше, бе да прекара част от нощта в някаква тъпа помпена станция. Извади телефона си и написа съобщение на Бишъп: „Къде си?"
— Откъде знаеш за това място? — обърна се Нат към Додж.
— Открих го онзи ден — отговори момчето. — Разузнавах. Ще имате ли нещо против, ако запаля?
— Май че да — отговори Хедър.
Додж вдигна рамене и върна цигарите в якето си. Остави мобилния си телефон навън, на пода, така че силуетът му беше леко оцветен в синьо.
— Благодаря — избъбри Нат. — Че ми помогна. Това беше наистина… Искам да кажа, нямаше нужда.
— Няма проблем — отговори Додж. Хедър не можеше да види лицето му, но гласът му звучеше странно, сякаш се задушаваше.
— Искам да кажа, никога преди дори не сме говорили… — Може би осъзнала, че звучи грубо, гласът на Нат заглъхна.
За миг се възцари тишина. Хедър изпрати второ съобщение до Бишъп. „К'во ста'а, мамка му?"
Додж внезапно каза:
— Говорихме. Веднъж. На тържеството по посрещането миналата година. Ти ме нарече Дейв.
— Така ли? — изкикоти се нервно Нат. — Колко глупаво! Сигурно съм била пияна. Помниш ли, Хедър? Обърнахме онези гадни чашки.
— Ммм. — Хедър все още стоеше права. Облегна се на стената, заслушана в шума на дъжда, който сега трополеше малко по-силно. Помъчи се да чуе под него шума от продължаващите крясъци. Не можеше да повярва, че Бишъп още не е отговорил на съобщението й. Той винаги отговаряше незабавно на нейните есемеси.
— Както и да е, аз съм глупачка — казваше Нат. — Това ще го потвърди всеки. Не е възможно да съм забравила име като Додж, нали така? Ще ми се и аз да имах готино име.
— Аз харесвам името ти — рече тихо Додж.
Хедър почувства през тялото й да преминава остра болка. В гласа на Додж долови познат копнеж, приглушена нотка — и разбра, мигновено и без съмнение, че Додж харесва Натали.
За секунда й се стори, че я обзема сляпа завист, и това чувство я сграбчи от всички страни. Разбира се. Разбира се, че Додж харесваше Нат. Тя беше хубава, постоянно се кикотеше, беше дребничка и сладка, като животинче, което се подава от чантата ти. Като Ейвъри.
Съпоставката изникна в ума й неочаквано и Хедър побърза да забрави за нея. Ейвъри не я интересуваше, дали Додж харесва Нат — също не я интересуваше. Не й влизаше в работата.
И все пак мисълта продължаваше да удря вътре в нея като барабан, като постоянното трополене на дъжда: никой никога няма да я обича.
— Как мислиш, колко дълго ще трябва да чакаме? — попита Нат.
— Не остана много — отговори Додж.
Няколко минути тримата продължиха да седят мълчаливо. Хедър знаеше, че трябва да започне разговор, но се чувстваше прекалено уморена.
— Иска ми се да не беше толкова тъмно — обади се Нат и се размърда. Хедър разбра по гласа й, че става нетърпелива.
Додж се изправи.
— Чакайте тук — каза той и безшумно се измъкна навън.
Възцари се мълчание, нарушавано само от металическо трополене — нещо се движеше през тръбите — и съскането на водата по покрива.
— Ще отида в Ел Ей — рече неочаквано Натали. — Ако спечеля.
Хедър се извърна към нея. На лицето на Нат се бе изписало войнствено изражение, сякаш очакваше приятелката й да я обсипе с подигравки.