— Защо? — попита Хедър.
— Заради сърфистите — отговори Нат и завъртя очи. — Холивуд, глупаче. Ти за какво си мислиш?
Хедър се приближи и клекна до нея. Нат открай време казваше, че иска да стане актриса, но Хедър никога не си бе помисляла, че говори сериозно — не достатъчно сериозно, за да го направи, и определено не достатъчно сериозно, за да влезе в „Паника" заради това.
Но сега само я побутна с рамо.
— Обещай ми, че когато си богата и известна, няма да забравиш глупачето, което си познавала едно време.
— Обещавам — отвърна Нат. Въздухът наоколо леко миришеше на въглен. — Ами ти? Какво ще направиш, ако спечелиш?
Хедър поклати глава. Искаше да каже: „Ще бягам, докато ми се пръсне сърцето. Ще оставя много километри разстояние между себе си и Карп. Ще оставя старата Хедър в миналото, ще я изгоря и ще я превърна в пепел". Вместо това вдигна рамене.
— Предполагам, че ще отида някъде. С шейсет и седем хилядарки мога да заредя много газ.
Нат поклати глава.
— Стига, Хедър — рече тихо тя. — Защо наистина се записа?
Изведнъж Хедър си помисли за Мат, как едва не му каза, че го обича, и й се доплака.
— Ти знаеше ли? — попита най-накрая тя. — За Мат, имам предвид, и за Делони.
— Чух слух — отговори внимателно Нат. — Но не му повярвах.
— Чух, че тя… с него…
Не можеше да изрече думите. Знаеше, че навярно е малко превзета, особено в сравнение с Нат. Това я смущаваше и същевременно я караше да изпитва гордост: просто не виждаше кое му е толкова страхотното да се натискаш с някого по всички ъгли.
— В шибаната Ботаническа градина.
— Тя е курва — отвърна Нат с равен глас. — Обзалагам се, че ще го зарази с херпес. Или с нещо още по-лошо.
— По-лошо от херпес? — усъмни се Хедър.
— Сифилис. От него ставаш слабоумен. Дълбае дупки в мозъка, като швейцарско сирене.
Понякога Хедър забравяше, че Нат винаги може да я разсмее.
— Надявам се, че няма — продължи тя и успя да се усмихне. — Мат и бездруго не е толкова умен. Не мисля, че му се намира твърде много излишен мозък.
— Искаш да кажеш, надяваш се, че ще го зарази — поправи я Нат и имитира вдигане на чаша. — За сифилиса на Делони.
— Ти си луда — измърмори Хедър, но вече се смееше с глас.
Нат не й обърна внимание.
— Дай боже да превърне мозъка на Мат Хепли в прекрасно полутечно сирене.
— Дано — съгласи се Хедър и вдигна ръка.
— Дано — и двете се престориха, че се чукват.
Хедър отново стана и се приближи до вратата. Додж още го нямаше; тя се зачуди какво прави.
— Мислиш ли… — започна Хедър и си пое дълбоко въздух. — Мислиш ли, че някой ще ме обикне някога?
— Аз те обичам — отговори Нат. — Бишъп те обича. Майка ти те обича.
Хедър направи физиономия и Натали настоя:
— Наистина те обича, Хедър, по свой начин. Лили също те обича.
— Вие не се броите — рече Хедър, а после осъзна как е прозвучало това и се разкикоти. — Не се обиждай.
— Не се обиждам — успокои я Нат.
Възцари се кратка тишина, а после Хедър рече:
— И аз ви обичам, нали знаеш. Без вас щях да откача. Сериозно говоря. Щяха да ме приберат в лудницата и не знам, сега щях да виждам извънземни в картофеното си пюре.
— Знам — каза Нат.
На Хедър й се стори, че всичките години, откакто се познаваха, цялото им приятелство, се разгръща пред нея тук, в тъмното: онзи път, когато упражняваха целуване с възглавниците на дивана на майката на Нат; първия път, когато запалиха цигара и Натали повърна; всички тайни есемеси в час, написани с пръсти, които се движеха под бюрото и зад учебниците им. Всичко това беше нейно, нейно и на Нат, и всички тези години бяха сгушени в тях като руска матрьошка, която крие в себе си много други, все по-малки и по-малки.
Ненадейно задъхана, Хедър се обърна към Нат.
— Хайде да разделим парите — предложи тя.
— Какво? — примигна Нат.
— Ако някоя от нас спечели, хайде да ги разделим — каза Хедър и в същия миг осъзна, че е права. — Петдесет на петдесет. С трийсет хилядарки пак можем да заредим много газ.
За секунда Нат впери поглед в нея. После каза:
— Добре. Петдесет на петдесет. — И се разсмя. — Да си стиснем ли ръцете? Или кутретата?
— Вярвам ти — рече Хедър.
Най-после Додж се върна.
— Чисто е — каза той.
Двамата с Хедър застанаха от двете страни на Натали, за да я подкрепят, и тримата минаха под водните кули и излязоха на полянката, която съвсем доскоро гъмжеше от хора. Сега единствените следи от тълпата бяха боклуците: стъпкани фасове от цигари и марихуана, кърпи и няколко чадъра. Камионът все още беше паркиран в калта, но двигателят бе изключен. Хедър си помисли, че по-късно ченгетата ще го вземат на буксир. Тишината беше странна, а цялата сцена изглеждаше зловеща. На Хедър й се стори, че всички са се стопили във въздуха.