Изведнъж Додж нададе вик.
— Чакай така за малко — каза той и остави Нат да се облегне на Хедър. Отдалечи се на около метър и вдигна нещо от земята — хладилна чанта. Когато насочи светлината от мобилния си телефон под ъгъл във вътрешността й, Хедър видя, че вътре още има лед и бира.
— Джакпот — обяви Додж и се усмихна за първи път тази вечер.
Взе чантата и когато стигнаха до Магистрала 22, стъкми компрес с лед за глезена на Нат. Бяха останали три бири, по една за всеки, и тримата ги изпиха заедно край пътя, в дъжда, докато чакаха автобуса. Само след няколко глътки Нат се разкикоти, двамата с Додж започнаха да се майтапят как трябвало да изпушат цигара, за да накарат автобуса да дойде по-бързо, и Хедър знаеше, че би трябвало да е щастлива.
Но на телефона на Бишъп все още й отговаряше единствено гласовата поща. Мат и Делони навярно бяха заедно на някое топло, уютно и сухо местенце. А тя продължаваше да си спомня престоя си високо във въздуха, как се олюляваше на крехката дъска и как стъпалата й пареха от порива да скочи.
Неделя, 26 юни
Додж никога не спеше повече от два или три часа, без да се събуди. Не обичаше да си признава, но сънуваше кошмари. Дълги варовикови пътища свършваха внезапно и той падаше от края им; понякога го държаха затворен в тъмно мазе с нисък тъмен таван, по който пълзяха безброй паяци.
Освен това беше невъзможно да спи след пет часа сутринта, след като камионът за боклук затрополеше по Мет Роуд. Не можеше и да подремне през деня, когато тълпата обядващи хукнеше към крайпътното ресторантче на Дот, а сервитьорите започнеха да влачат боклук навътре и навън, да изпразват приспособления за улавяне на мазнини и шумно да бутат контейнерите за отпадъци покрай прозореца на Додж и на Мет Роуд, където ги оставяха за прибиране. От време на време, когато задната врата на ресторанта се отваряше, в разговора, долитащ навън, Додж дочуваше гласа на майка си. „Още кафе, миличък?"
Но в деня след изпитанието при водните кули той спа дълбоко, без да сънува, проспа хукването за обяд и се събуди чак след два часа следобед. Нахлузи един анцуг, зачуди се дали да се изкъпе и реши да не го прави.
— Здрасти — поздрави го Дейна, когато се дотътри в кухнята. Умираше от глад. И от жажда. Сякаш играта бе събудила у него огромен глад. — Как мина?
Беше се паркирала в дневната, където можеше да гледа телевизия и да се взира през прозореца към задната страна на ресторанта. През стъклата нахлуваше слаба сива светлина, а във въздуха пред Дейна се рееха молци. За секунда Додж изпита прилив на привързаност към малката стая: поставката за телевизора с нейната пукнатина, тънката неравна черга, диванът на буци, който по неизвестни причини бе тапициран с дочен плат.
И разбира се, към нея. Към неговата Дейна.
С годините приликата помежду им бе избледняла, особено през последната година, когато тя напълня в лицето, бюста и раменете. И все пак се долавяше, макар че двамата имаха различни бащи и тя бе много по-бяла от него: в тъмнокестенявата коса и раздалечените светлокафяви очи, в решителните очертания на брадичката и в носа, който се накланяше почти незабележимо наляво.
Додж отвори хладилника. Предишната вечер майка му навярно бе излизала — имаше кутии с останала китайска храна. Той ги отвори и ги помириса. Пиле с броколи и пържен ориз със скариди. Ставаше. Под погледа на Дейна изсипа всичко това в една чиния и без да си направи труда да го претопля в микровълновата печка, грабна вилица и го нападна.
— Е, добре? — подкани го тя.
По-рано искаше да запази новината за себе си, да я дразни, като не й казва, но сега трябваше да говори. Трябваше да сподели с някого. Остави чинията, влезе в дневната и се настани на дивана, който двамата с Дейна бяха кръстили Задника.
— Неочаквана проверка. Дойдоха ченгета.
Тя го наблюдаваше внимателно.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш, Додж? — попита тихо сестра му.
— Стига, Дейна!
Раздразни се, че изобщо го пита. Вдигна краката й в скута си. Масажът беше единственото, което щеше да ги спаси от абсолютна атрофия, и Додж все още настояваше да работи върху прасците й всеки ден, макар тя отдавна да повтаряше, че е безсмислено. Беше обиколила цяла дузина лекари. И ходеше на физиотерапия вече повече от година.