Но нямаше промяна. Нямаше подобрение. Дейна никога нямаше да проходи отново. Не и ако не станеше чудо.
Въпреки всекидневните масажи краката й бяха слаби — дълги и бледи, като стъбла на растения. Лицето й се закръгляше, а ръцете й омекваха, но те продължаваха да се съсухрят. Додж се опитваше да не мисли колко често като дете същите тези крака я тласкаха напред към някое надбягване и я повдигаха към клоните на дърветата, когато си устройваха състезания по катерене. Дейна открай време беше силна — корава като излъскано дърво, винаги готова за бой и само мускули. По-силна от повечето момчета — и по-смела.
Откакто се беше родил, тя беше неговият най-добър приятел, неговият съдружник в пакостите. Беше с две години по-голяма от него и на практика водачът във всеки план и игра, която измислеха. Когато Додж беше на пет, двамата бутилираха газовете си и се опитаха да ги продадат. Когато беше на седем, цяло лято претърсваха квартала в Доусън, Минесота, в който живееха, за да намерят съкровище, и напълниха градинската барака с какво ли не: един стар цилиндър, потрошено радио, две спици за камион и ръждясалата рамка на един велосипед. Успяваха да намерят приключение във всяко едно от долнопробните градчета, в които ги натикваше майка им.
Сега обаче никога нямаше да преживеят друго приключение. Тя никога нямаше да се катери, да кара колело или да заложи пет кинта, че още може да го надбяга. Винаги щеше да се нуждае от помощ, за да се изкъпе, да седне и да стане от тоалетната чиния.
И за всичко това беше виновен Люк Ханраха. Той беше разбърникал колата на Дейна, беше прецакал жиците преди последното изпитание, за да я накара да изхвърчи от пътя. Додж го знаеше.
— Снощи мама имаше среща — каза Дейна в очевиден опит да смени темата.
— И? — поинтересува се Додж. Все още изпитваше леко раздразнение. Освен това, където и да отидеха, майка му все си намираше някой нов нещастник.
Дейна вдигна рамене.
— Изглеждаше много щастлива. И не ми каза кой е.
— Сигурно се е срамувала — отговори Додж.
В последвалата тишина чу дрънчене отвън — някой ровеше в контейнерите за боклук до сградата им. Дейна се наведе и погледна към прозореца.
— Мамка му! — измърмори тя.
— Малкия Кели? — предположи Додж и Дейна кимна.
Малкия Бил Кели навярно бе прехвърлил трийсетте и беше висок поне метър и деветдесет и пет, но баща му Бил Кели беше началник на полицията цели двайсет години, преди да се пенсионира, и всички го знаеха като Големия Кели. Додж бе виждал Големия Кели само веднъж, а дори и тогава беше само за секунда, когато случайно излезе с колелото пред колата на Бил. Той натисна клаксона с всички сили и му изкрещя да внимава.
Додж въздъхна, свали краката на Дейна от скута си и стана. През прозореца видя Малкия Кели, който пазеше равновесие върху метален бидон, пълен със стара мазнина, и методично претърсваше един от контейнерите, струпани пред задната страна на ресторантчето на Дот, до вратата на кухнята. За трети път този месец ровеше из боклука.
Додж не си направи труда да облече риза: мина по късата бетонна уличка, която разделяше тяхната сграда от ресторантчето, като внимателно заобикаляше счупените стъкла. Понякога момчетата от кухнята пиеха бира, докато бяха на смяна.
— Здрасти, мой човек — каза Додж преднамерено високо и весело.
Малкия Кели се изправи с такава бързина, сякаш му бяха пуснали електрически ток. Залитна, докато слизаше от металния бидон.
— Нищо не правя — заяви той, като избягваше погледа на Додж. С изключение на четината по брадичката, Малкия Кели имаше лице на огромно бебе. Някога бил блестящ атлет, както и добър ученик, но нещо му прещракало в главата в Афганистан. Или в Ирак. В едното или в другото. Сега по цял ден се возеше на автобусите и забравяше да се прибере вкъщи. Веднъж Додж го подмина, докато той седеше с кръстосани крака на ъгъла и плачеше на глас.
— Търсиш ли нещо? — Додж бе забелязал, че Малкия Кели е направил купчинка боклук до контейнера — обвивки от станиол, парчета метална тел, капачки от бутилки и една счупена чиния.
За миг Малкия Кели остана загледан в него. Челюстта му помръдваше, сякаш се опитваше да прегризе кожа. После ненадейно мина покрай Додж и изчезна зад ъгъла.
Додж приклекна и започна да събира всички боклуци, които Малкия Кели беше извадил от контейнера. Вече беше горещо и уличката вонеше. Точно тогава усети зад гърба си някакво движение. Помисли си, че Малкия Кели се е върнал, стана и се обърна.
— Наистина не трябва да идваш тук…
Думите замряха в гърлото му. Зад него стоеше Натали Велес, отпуснала тежестта си върху здравия си крак. Изглеждаше чиста, изкъпана и хубава. Приличаше на човек, на когото мястото му е навсякъде другаде, но не и тук.