— Здрасти — каза тя и се усмихна.
Първата му инстинктивна реакция бе да мине покрай нея, да влезе в сградата, да затръшне вратата и да се обеси. Но разбира се, не можеше. Мамка му! Нат Велес стоеше пред него, а той не носеше риза. И не си беше измил зъбите. Не се беше къпал. И държеше станиол от контейнера за боклук.
— Само разчиствах… — подхвана Додж и гласът му заглъхна безпомощно.
Нат погледна надолу към голите му гърди, а после към косата му, която по всяка вероятност беше щръкнала право нагоре.
— О, боже! — лицето й започна да порозовява. — Трябваше да се обадя. Много извинявай. Да не би да си станал току-що, или има нещо?
— Не. Не, изобщо не е това. Просто…
Опита се да не говори прекалено разпалено и да не диша твърде енергично, в случай че дъхът му мирише.
— Виж, дай ми една минутка, става ли? Просто изчакай тук.
— Разбира се.
Когато се изчервеше, ставаше още по-сладка. Приличаше на глазиран коледен сладкиш.
— Една минутка — повтори Додж.
Влезе в къщата и дълбоко си пое въздух. Мамка му! Нат Велес. Нямаше време дори да се притесни, че вижда дома му, жалката му къщичка, и навярно е трябвало да мине покрай уловителите за мазнини, докато са ги изпразвали, че е минала със сандалките си покрай разваления спанак, който готвачите изхвърляха от ресторантчето, покрай контейнерите за боклук и вонята им.
В банята си изми зъбите и се изплакна с вода за уста. Подуши под мишниците си — не беше лошо — и си сложи дезодорант, просто за всеки случай. Пусна водата да потече през косата му и си облече чиста бяла тениска, изпод която се подаваше малко от татуировката, която минаваше през почти целите му гърди, дясното рамо и ръката. Косата му вече беше щръкнала отново. Той си нахлупи бейзболна шапка.
Добре. Или поне ставаше. Додж си пръсна малко от мъжкия дезодорант, който майка му бе взела безплатно от „Уолмарт", и се почувства като някое конте, но си помисли, че е по-добре да се чувства като конте, отколкото да мирише като задник.
Навън Нат много убедително се преструваше, че не забелязва, че Додж живее в порутена къща зад едно крайпътно ресторантче.
— Здрасти — усмихна се отново тя широко и ведро и той почувства как вътрешностите му се обръщат странно. Надяваше се, че Дейна не гледа през прозореца. — Съжалявам, че ти се натрапих.
— Няма нищо.
— Щях да ти се обадя — продължи Нат. — Изпратих есемес на Хедър и попитах за номера ти. Съжалявам. Но после си казах, че може би ще е по-добре да говорим лично.
— Няма проблем.
Гласът му прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Мамка му! Вече бе започнал да прецаква всичко. Изкашля се и скръсти ръце в опит да изглежда нехаен, а всъщност, защото дланите и китките му сякаш изведнъж се превърнаха в куки за месо, закачени на ръцете му, и той бе забравил какво да прави с тях.
— Как е глезенът ти?
Около глезена и ходилото й беше увита дебела превръзка, която странно контрастираше с голите й крака.
— Навехнат — намръщи се Нат. — Ще оцелея, но…
За един кратък миг лицето й се разкриви, сякаш я болеше.
— Виж, Додж, има ли някое място, където можем да отидем? Да поговорим?
В никакъв случай нямаше да я покани вътре. Изключено. Когато адът замръзне. Не искаше Нат да зяпа Дейна или още по-лошо, да се престарава да се държи мило.
— Как дойде дотук? — попита той. Мислеше си, че може би има кола.
Тя пак се изчерви.
— Накарах татко да ме хвърли — отговори.
Той не попита откъде е научила адреса му. Човек обикновено можеше да научи всичко в Карп само като разпита няколко души. Проблемът беше къде да я заведе. Не можеше да отиде в ресторанта. Майка му работеше. Тогава оставаше Мет Роуд.
Нат вървеше бавно. Все още накуцваше, макар че сега сякаш не я болеше толкова, колкото снощи. Но се възползва от първата възможност да седне: на ръждясалия калник на един изоставен буик без гуми. Всичките му прозорци бяха счупени, седалките — опръскани с курешки, а кожата — разкъсана от дребни животни.
— Исках пак да ти благодаря — каза Нат. — Ти беше толкова… Беше страхотен. Когато ми помогна снощи.
Додж изпита смътно чувство на разочарование, както ставаше често, когато при общуването с други хора действителността не отговореше на очакванията му. Или в този случай на фантазиите му. Някаква част от него се бе надявала, че Натали е дошла, за да признае, че се е влюбила в него до полуда. Или, може би, че няма да каже нищо, а ще се надигне на пръсти, ще отвори уста и ще го целуне. Само дето тя сигурно не можеше да се надигне на пръсти с този навехнат глезен, което беше една от 2 037-те причини, по които фантазията му не можеше да отговори на действителността.