Никой да не казва, или…
Вторник, 28 юни
— Сигурна ли си, че е законно?
Бишъп седеше зад волана, държеше го с две ръце и маневрираше с колата по осеяния с дупки черен еднолентов път. Косата му изглеждаше още по темпераментна от обикновено, сякаш се бе опитал да я оформи с помощта на прахосмукачка. Носеше старата фланелка на баща си на „Вирджиния Тек", свободно долнище на фланелена пижама и гумени джапанки. Когато дойде да вземе Хедър, с някаква гордост обяви, че още не се е изкъпал.
— Нали няма някой психопат да те довърши с брадва?
— Млъквай, Бишъп — скара му се Хедър, бутна го и той завъртя волана, при което едва не попаднаха в една от канавките от двете страни на пътя.
— Така ли трябва да се държиш с шофьора си? — оплака се той.
— Хубаво! Млъквай, шофьоре.
Стомахът й се беше свил от нерви. Дърветата тук растяха толкова нагъсто, че почти закриваха слънцето.
— Просто се грижа за вас, милейди — напомни й Бишъп с усмивка, която разкри застъпването на зъбите му. — Не искам моето най-прекрасно момиче да се превърне в абажур на лампа.
— Мислех, че Ейвъри е твоето най-прекрасно момиче — каза Хедър. Искаше да прозвучи шеговито, но вместо това прозвуча горчиво. Като ожесточена, огорчена, самотна стара мома. Каквато донякъде наистина си беше. Може и да не беше стара мома — не смяташе, че е възможно на осемнайсет. Но беше близо до това.
— Стига, Хедър! — въздъхна Бишъп. Изглеждаше наранен. — Ти винаги си била моето най-прекрасно момиче.
Тя не извърна глава и продължи да гледа през прозореца. Но сега се почувства малко по-добре. Бишъп й въздействаше по такъв начин — като човешко хапче против тревожност.
В деня след предизвикателството при водните кули Хедър се успа и се събуди чак когато чу изпискването на телефона си. Анонимно съобщение: Откажи се сега, преди да пострадаш. Остана толкова разтърсена, че търси ключовете за колата си цели петнайсет минути, преди да си спомни, че ги е закачила на кукичката до вратата. После от „Уолмарт" я уволниха, когато закъсня с двайсет минути за смяната си. След което ненадейно се разциври насред паркинга. Само преди седмица и половина имаше гадже и работа — не особено добра, но все пак работа. Малко пари в джоба.
Сега нямаше нищо — нито гадже, нито работа, нито пари. И някой искаше да й попречи да продължи участието си в „Паника".
После изневиделица я нападна някакво куче с най-големия език, който бе виждала през живота си. Може би „нападна" не беше най-подходящата дума, защото то започна да я ближе… но Хедър не си падаше много по животни и заприлича на нападение. А някаква смахната възрастна дама, помъкнала цял куп пазарски чанти, й предложи работа на мига, макар че от носа й капеха сополи, а блузката й без ръкав беше изцапана със салатен дресинг — нещо, което не беше забелязала в бързането си да излезе от къщи.
Жената се казваше Ан.
— Глупчо те хареса — каза тя. Така се казваше кучето с дългия език. — Обикновено не се спогажда с непознати. Ти май имаш инстинкт за справяне с животните.
Хедър не отговори. Не искаше да признае, че като цяло според нея животните, също като пъпките, са нещо, което човек е най-добре да пренебрегва. Ако се суетиш около тях прекалено много, се получава обратният резултат. Единствения път, когато се опита да завъди домашен любимец — анемична на вид златна рибка, която нарече Звезда, — той умря след трийсет и два часа. Но каза „да", когато Ан я попита дали е съгласна от време на време да наглежда кучето й и да изпълнява леки задачи, свързани с него. Ставаше въпрос за сто и петдесет долара на седмица, на ръка — приблизително толкова, колкото щеше да изкара на почасова работа в „Уолмарт".
Ненадейно дърветата свършиха и двамата пристигнаха. Хедър веднага изпита облекчение. Не знаеше какво е очаквала — може би след думите на Бишъп мърлява плевня, пълна с ръждясали стопански инструменти и мачете, — но вместо това зърна дълга червена селска къща и голяма кръгла площ за паркиране с грижливо окосена трева. Видя и плевня, но не изглеждаше мърлява. До нея имаше редица варосани бараки.
Веднага щом отвори вратата, към нея се втурнаха няколко петела, а някакво куче — или повече от едно? — залая яростно. Ан излезе от къщата и й помаха.
— Мамка му! — измърмори Бишъп. Действително изглеждаше впечатлен. — Това е цяла зоологическа градина.
— Виждаш ли? Няма лампи от човешка кожа.
Хедър излезе от колата и се наведе, за да се сбогува.
— Благодаря, Бишъп.
Той отдаде чест.