На следващата година Лорън Дейвис си купи нови зъби и нови цици и се премести в град Ню Йорк. Две Коледи по-късно се върна в Карп, остана точно толкова, колкото да се изфука с новата си дамска чанта и още по-новия си нос, и се понесе обратно към града. До Карп достигнаха какви ли не слухове: че се среща с бившия режисьор на някакво телевизионно риалити шоу за отслабване; че е станала модел на „Виктория Сикрет", макар че никой никога не я видя в каталог. (А много от момчетата провериха.)
Конрад Спърлок се насочи към производството на метамфетамини — бизнесът на баща му — и вложи парите в нова барака на Малъри Роуд, след като последното им местенце изгоря. Но Шон Макманъс използва печалбата си, за да отиде в колеж: смята да стане лекар.
През седемте години, откакто се играе „Паника", има три смъртни случая — четири, ако броим Томи О`Хеър, който се застреля с втората си покупка от заложната къща, след като числото излезе червено.
Разбирате ли? Дори победителят от „Паника" се бои от нещо.
И така, обратно към първия ден след завършването, деня, в който се открива „Паника", деня на Скока.
Връщаме лентата на брега, но натискаме „Пауза" няколко часа преди Хедър да застане на хребета, ненадейно вцепенена, прекалено уплашена, за да скочи.
Обръщаме леко камерата, фокусът ни не е съвсем точен. Но почти.
Никой на брега не крещеше за Додж Мейсън… никой не би крещял ликуващо за него, колкото и далеч да стигнеше.
Това нямаше значение. Важно беше само едно: да победи.
А освен това Додж си имаше тайна: той знаеше нещо за „Паника". Навярно знаеше за играта повече от всеки друг човек на брега.
Всъщност си имаше две тайни.
Додж обичаше тайните. Те го поддържаха, вдъхваха му усещане за мощ. Като малък дори си фантазираше, че си има свой собствен таен свят — лично негово кътче, изградено от сенки, в което можеше да се свие и да се скрие. Дори сега, в лошите дни на Дейна, когато болката се завръщаше с цялата си сила и тя започваше да плаче, когато майка му заливаше дома им с „Фебриз" и канеше последното лайно, наречено нейно гадже, а после посред нощ Додж чуваше как леглото се блъска в стената и всеки път му се струваше, че някой го удря в корема — дори сега си представяше как се отпуска в покоя на това тъмно място, хладно и уединено.
Всички в училище го смятаха за женчо. Той го знаеше. Приличаше на женчо. Открай време си беше висок и слаб — целият само ъгли и ръбове, така казваше майка му, също като баща си. Доколкото знаеше, ъглите — и тъмната кожа — бяха единственото, по което приличаше на баща си — доминикански работник, поправящ покриви, с когото майка му бе изкарала един страстен миг в Маями. Додж не можеше да си спомни дори името му. Роберто. Или Родриго. Някаква такава тъпотия.
Някога, когато за първи път заседнаха в Карп (винаги си мислеше за оставането им тук по този начин — като за засядане, — той, Дейна и майка му бяха като празни найлонови торбички, които се носят над страната според случайните хрумвания на вятъра и от време на време се закачат на някой телефонен стълб или под гумите на някоя спряла за малко кола), го пребиха три пъти: първо Грег О'Хеър, след това Зев Келър, а после пак Грег О'Хеър, просто за да е сигурен, че Додж разбира правилата. Но Додж не трепна нито за миг.
Беше преживявал и по-лошо.
И това беше втората му тайна, източникът на мощта му.
Той не се страхуваше. Просто не му пукаше.
А това беше съвсем, съвсем различно.
Небето бе нашарено с червено, пурпурно и оранжево. Напомняше му на огромно натъртване или на снимка, направена на вътрешността на тяло. Все още оставаше около час до залез-слънце, а после щяха да обявят джакпота и Скока.
Отвори си кенче бира. Първото и единственото. Не искаше да е замаян, а и не му трябваше. Но изминалият ден беше горещ, той идваше направо от „Хоум Депо" и беше жаден.
Тълпата едва бе започнала да се събира. Додж периодично чуваше приглушеното затръшване на врати на коли, приветствен вик откъм гората, далечно бучене на музика. Уиппуъруил Роуд се намираше на около половин километър оттук; учениците тъкмо започваха да идват откъм пътеката, пробиваха си път през гъстите шубраци, отплесваха висящия мъх и увивните растения, влачеха хладилни чанти, одеяла, бутилки и високоговорители за айподи и заграждаха с колчета места на пясъка.
Край с училището — завинаги, вечно. Додж си пое дълбоко въздух. От всички места, в които бе живял — Чикаго, Вашингтон, Далас, Ричмънд, Охайо, Роуд Айлънд, Оклахома, Ню Орлиънс — Ню Йорк миришеше най-хубаво. Миришеше на растеж и промяна, на неща, които се преобръщат и се превръщат в други неща.