Щеше да го направи за Дейна.
Щеше да го направи за отмъщение.
Проба, проба, едно, две, три.
Дигин изпробваше мегафона.
През петдесетте години бяха напълнили с вода старата кариера близо до Уиппуъруил Роуд, която от края на деветнайсети век стоеше празна, за да направят място за плуване. На южната страна се намираше брегът: тясна ивица от пясък и камъни, където след залез-слънце уж не трябваше да идва никой, но всъщност по-рано от това рядко го използваха; бунище от цигарени фасове, смачкани кутии от бира, празни пликчета от храна и понякога — каква гадост! — смачкани презервативи, разпилени по земята като цилиндрични медузи. Тази вечер брегът беше претъпкан — целият покрит с одеяла и плажни столове, просмукан с миризмата на препарати за отблъскване на комари и пиячка.
Хедър затвори очи и вдиша. Това беше миризмата на „Паника" — миризмата на лятото. Съвсем до водата избухна внезапен взрив от цветове и звуци, разнесоха се високи смехове, фишеци. На бързо примигващите зелени и червени искри Хедър зърна Кейтлин Фрост и Шейна Ламбърт, които се смееха, превити надве, докато Патрик Кълбърт се мъчеше да запали още бомбички.
Чувстваше се странно. Завършиха едва вчера — Хедър се ската от церемонията, тъй като майка й, Криста, нямаше да дойде, а нямаше смисъл да се преструва, че блуждаенето през четири години задължителни часове е кой знае колко славно. Но вече й се струваше, че от гимназията я делят години, сякаш всичко е било само един дълъг, с нищо незабележителен сън. „Може би — помисли си тя — това е, защото хората не се променят." Всички дни, от първия до последния, просто се бяха слели и сега щяха да бъдат всмукани в помпата на миналото.
В Карп никога не се случваше нищо. Нямаше изненади.
Гласът на Дигин отекна над тълпата:
— Дами и господа, имам едно съобщение за вас: няма да ходим на училище до края на лятото!
Започваше се. Всички заръкопляскаха и закрещяха одобрително. Разнесе се нов взрив от пукания — още фишеци. Намираха се насред гората, на осем километра от най-близката къща. Можеха да вдигат шум, колкото си поискат.
Можеха да викат. Никой нямаше да ги чуе.
Хедър знаеше, че трябва да каже нещо окуражително на Нат — с Бишъп бяха дошли заради нея, за да й окажат морална подкрепа. Бишъп дори беше направил плакат, на който пишеше: „Давай, Нат". До думите беше нарисувал огромна фигура с кръг за глава и прави линии за трупа и крайниците — Натали разбра, че това е тя, защото фигурата носеше розова блуза, — стъпила върху купчина пари.
— Нат защо не носи гащи? — осведоми се Хедър, когато видя рисунката.
— Може да ги е загубила по време на Скока — отвърна Бишъп и се обърна ухилен към Нат. Когато се усмихнеше така, очите му от тъмнокафяви придобиваха цвят на мед. — Не съм голям художник.
Хедър не искаше да говори за Мат пред Бишъп. Не понасяше начина, по който Бишъп завърташе очи, когато тя заговореше за гаджето си, сякаш току-що бе превключила радиото на някоя безвкусна популярна станция. Но най-накрая не се сдържа.
— Още го няма — каза тя тихо, така че да я чуе само Нат. — Съжалявам, Нат. Знам, че сега не е моментът… искам да кажа, дойдохме заради теб…
— Няма нищо — успокои я Нат и стисна ръката й. Направи странна физиономия, сякаш някой я бе накарал да изгълта наведнъж цяла чаша лимонов сок. — Виж, Мат не те заслужава. Ясно ли е? Ти заслужаваш някой по-добър от него.
Хедър почти се засмя.
— Ти си моята най-добра приятелка, Нат — каза тя. — Не трябва да ме лъжеш.
Нат поклати глава.
— Сигурна съм, че скоро ще дойде. Играта ще започне всеки момент.
Хедър си провери телефона за стотен път. Нищо. Беше го заредила на няколко пъти, а освен това го беше изключила и включила наново, просто за да е сигурна, че работи.
Гласът на Дигин отново загърмя:
— Правилата на „Паника" са прости. Всеки може да участва. Но само един ще спечели.
После обяви джакпота.
Шейсет и седем хиляди долара.
Хедър имаше усещането, че някой я е ударил в корема. Шейсет и седем хиляди. Навярно най-големият джакпот в историята на играта. Тълпата зашумя — сумата премина през събралите се като електрически ток и заподскача от уста на уста. „Мамка му, човек, трябва да си луд, ако не играеш." Нат изглеждаше така, сякаш току-що е изяла голяма лъжица сладолед.
Дигин продължи, без да обръща внимание на шума, и обясни правилата — половин дузина състезания, които щяха да се проведат по различно време през лятото, в условията на най-строга тайна; елиминации след всеки кръг; индивидуални изпитания за всеки състезател, успял да преодолее полуфинала, — но никой не го слушаше. Хедър гледаше „Паника" от осмокласничка. Можеше да произнесе тази реч и сама.