Сумата — шейсет и седем хиляди — се обви около сърцето й и го стисна. Неволно си помисли за всичко, което можеше да направи с тези пари. Помисли си колко далеч може да стигне, какво може да купи, колко дълго може да живее. На колко километра от Карп може да се отдалечи.
Но не. Не можеше да изостави Мат. Мат каза, че я обича. Той беше нейният план. Хватката около сърцето й се поотпусна и Хедър усети, че отново диша.
Застанала до нея, Натали изхлузи дънковите си шорти и изрита обувките си.
— Можеш ли да повярваш? — възкликна тя.
Съблече си ризата и потрепери на вятъра. Хедър не можеше да повярва, че бе настояла да носи тези смешни бикини, които щяха да се смъкнат в мига, в който разцепеше водата. Но когато го каза на Натали, тя само се разсмя. Може би това щеше да й донесе допълнителни точки, пошегува се приятелката й.
Такава си беше Натали: упорита. И суетна. Хедър все още не разбираше защо изобщо реши да участва в играта. Нат се боеше от всичко.
Някой — вероятно Били Уолъс — подсвирна.
— Хубав задник, Велес.
Нат не му обърна внимание, но Хедър разбра, че е чула и се преструва на недоволна. Зачуди се какво щеше да каже Били Уолъс, ако тя се опиташе да облече подобна ивичка плат. „Ау! Какъв размер само! Имаш ли разрешително да разнасяш това нещо насам-натам, Хедър?"
Но Мат я обичаше. Мат смяташе, че е хубава.
Шумът на плажа стана по-силен, превърна се в рев: подсвирквания и крясъци, хора, които размахваха ръчно изработени плакати и знамена, фишеци, които избухваха така, сякаш гърмяха оръдия — и Хедър разбра, че е време. Всеки момент щеше да чуе свирката.
„Паника" щеше да започне.
Точно тогава Хедър го видя. Тълпата се раздели за малко и тя го зърна: усмихваше се, говореше с някого. После тълпата се размести и тя вече не го виждаше.
— Тук е. Нат, той е тук!
— Какво? — Нат вече не й обръщаше внимание.
Гласът на Хедър секна в гърлото й. Защото тълпата отново се бе разделила точно когато тя тръгна към него, сякаш насочвана от гравитацията. В гърдите й се надигаше облекчение. Имаше възможност да оправи нещата, да направи нещата по правилния начин, поне веднъж. И в тази секунда Хедър видя, че той говори с Делони О'Брайън.
Не просто говореше с нея. Шепнеше й.
А после: целуна я.
Чу се свирката, остро и пронизително, като вик на непозната птица в ненадейната тишина.
Хедър стигна до върха точно когато Дерек Клийг застана в стартова позиция и се хвърли във въздуха. Тялото му се изкриви и той изкрещя. След няколко секунди падна във водата и хората закрещяха победоносно.
Натали бе приклекнала на около метър от ръба с пребледняло лице. За секунда Хедър си помисли, че я чува как брои. После Нат се обърна и започна да примигва, сякаш се опитваше да фокусира лицето на Хедър. Отвори уста и я затвори.
Сърцето на Хедър биеше бързо и силно.
— Ей, Нат — каза тя точно когато Натали се изправи.
— Какво правиш, по дяволите? — попита троснато Натали.
Сега Хедър усети всичко изведнъж: болката в ръцете и бедрата си, болката в пръстите си, острото щипане на вятъра. Натали изглеждаше бясна. Трепереше, макар че това може би се дължеше на студа.
— Ще скоча — заяви Хедър и докато го изричаше, осъзна колко глупаво звучи — колко глупаво беше. Помисли си, че ще повърне.
„Ще викам за теб" — така беше казала на Натали. Изпита вина, която запулсира у нея редом с гаденето. Но гласът на Мат заглушаваше всичко друго. Гласът на Мат, под който се подаваха влажните петна над леглото й; глухото туптене на музика от парка; миризмата на трева и цигари; смях, а по-късно и нечий крясък: „Ти, тъп…"
— Не можеш да скочиш — промълви Нат, все още без да откъсва поглед от нея. — Aз ще скоча.
— Ще скочим заедно — отговори Хедър.
Натали направи две крачки напред. Хедър забеляза, че свива и отпуска юмруците си почти ритмично. Стискане, отпускане. Стискане, отпускане. Три пъти.
— Защо го правиш?
Въпросът беше почти шепот.
Хедър не можеше да отговори. Дори не знаеше причината, не точно. Всичко, което знаеше — всичко, което чувстваше, — беше, че това е последната й възможност.
Затова просто каза:
— Ще скоча сега. Преди да съм се уплашила.
Обърна се към водата и тогава Натали посегна към нея, сякаш искаше да я дръпне обратно. Но не го направи.
Хедър изпита чувството, че скалата под нея е започнала да се движи, да подскача като кон, който иска да я хвърли. Внезапно се ужаси, че ще загуби равновесие и ще се изтърколи по скалистия склон, че ще си разбие главата в плитчините.