— Изключително комфортни — продължи О’Блеяри.
— Вярно, че са изключителни — отвърна мисис Блос. — Докато мистър Блос беше още жив, от време на време работата му налагаше да ходи до Ирландия. Аз го придружавах и наистина — на дамите и джентълмените там предлагат направо неправдоподобни каюти.
Тибс, който следеше разговора, се опули и явно много му се искаше да попита нещо, но жена му го сряза с поглед. Мистър Уисботъл се изсмя и каза, че Томкинс е разказал нещо смешно. Томкинс също се изсмя, но заяви, че не е казвал нищо.
Останалата част от закуската премина по обичайния ред. Разговорите замряха, а хората започнаха да си играят с лъжичките за чай. Джентълмените се загледаха през прозореца, после започнаха да се разхождат из стаята и когато стигаха до вратата, се измъкваха един по един. По нареждане на жена си Тибс се оттегли в задната стая, за да провери седмичната сметка на зарзаватчията, и най-после мисис Тибс и мисис Блос останаха сами.
— Ох, божке! — започна втората. — Чувствувам ужасна слабост. Това е направо необичайно. (И наистина беше необичайно, като се има пред вид, че само твърдата храна, погълната от нея тази сутрин, тежеше четири фунта.)
— Между другото — продължи мисис Блос, — все още не съм видяла мистър… как му беше името?
— Мистър Гоблър? — подсказа й мисис Тибс.
— Да.
— О! — каза мисис Тибс. — Той е възможно най-странният човек. Обикновено се храни горе в стаята си и понякога не излиза оттам цели седмици.
— Все още нито съм го виждала, нито съм го чувала — повтори мисис Блос.
— Предполагам, че ще го чуете тази нощ — отвърна мисис Тибс. — Обикновено в неделя вечерта той стене доста много.
— Никога през живота си не съм се интересувала толкова от някого! — възкликна мисис Блос.
Разговорът им бе прекъснат от едно тихо почукване — съобщиха за пристигането на доктор Уоски, който бе въведен в стаята както подобава. Той беше дребен на ръст и с червендалесто лице, облечен, разбира се, в черно и с бяла колосана кърпичка на врата. Имаше широка частна практика и доста пари, натрупани благодарение на неизменното му съгласяване с най-ужасните измишльотини на жените от всички семейства, в които попадаше. Мисис Тибс предложи да се оттегли, но я помолиха да остане.
— Е, скъпа госпожо, как сме? — запита доктор Уоски с успокоителен тон.
— Много зле, докторе, много зле — едва чуто отвърна мисис Блос.
— Но ние трябва да се грижим за здравето си, нали така? — каза раболепният Уоски, докато мереше пулса на забележителната си пациентка. — Как сте с апетита?
Мисис Блос поклати глава отрицателно.
— Нашата приятелка има нужда от изключителни грижи — обърна се Уоски към мисис Тибс, която, разбира се, се съгласи с него. — Надявам се обаче, че с божия помощ тя отново ще заякне.
Мисис Тибс мислено се почуди как ли ще изглежда пациентката, когато заякне отново.
— Ще трябва да взимаме стимуланти — каза хитрият Уоски, — обилна храна и най-важното — да пазим нервите си. В никакъв случай не бива да се поддаваме на нашата чувствителност. Трябва да взимаме всичко, което можем — заключи докторът, докато прибираше хонорара си, — и да запазваме спокойствие.
— Мил човек! — възкликна мис Блос, когато той се качваше в каретата си.
— Прекрасно същество, истински кавалер! — каза мисис Тибс, а доктор Уоски препусна напред, за да баламосва други страдащи дами и да получава нови хонорари.
Тъй като в предишната глава имахме възможност да опишем един от обедите в дома на мисис Тибс и понеже всички те доста си приличат, няма да преуморяваме нашите читатели с повече подробни сведения за домакинството на пансиона. Ето защо ще преминем към някои други събития, като предварително съобщим, че тайнственият наемател от задната дневна беше един мързелив и егоистичен ипохондрик, който вечно се оплакваше, без изобщо да е болен. И тъй като двамата с мисис Блос имаха немалко сходни черти на характера, между тях възникнаха топли приятелски отношения. Той беше висок, слаб и блед, непрекъснато си въобразяваше, че усеща остри болки на едно или друго място, а изпитото му лице беше вечно намръщено — в същност имаше вид на човек, който пряко волята си е стъпил в леген, пълен с вряла вода.
В продължение на два-три месеца след появата на мисис Блос на Грейт Коръм Стрийт, както всички забелязаха, Джон Евънсън ставаше все по-язвителен и злобен с всеки изминал ден, а освен това в поведението му се долавяше още по-голяма надутост, с което явно искаше да каже, че е забелязал нещо и само чака удобен случай да го разкрие. Такъв случай най-после се появи.
Една вечер всички обитатели на пансиона се бяха събрали в гостната, всеки зает по своему. Мистър Гоблър и мисис Блос се бяха настанили пред една масичка за игра на карти близо до средния прозорец и играеха крибедж; мистър Уисботъл, седнал на столчето пред пианото, се въртеше в полукръг, разлистваше ноти и си тананикаше най-сладкогласно; Алфред Томкинс седеше до кръглата маса и разперил лакти, правеше скица с молив на нечия глава, значително по-едра от неговата; О’Блеяри четеше Хораций и си даваше вид, че разбира всичко, а Джон Евънсън беше приближил стола си до седналата пред своята масичка за ръкоделие мисис Тибс и й говореше нещо със сериозен и тих глас.