Непознатата кимна и се усмихна.
— Мога ли да наема някоя кола оттук до пристанището? — попита Сара.
Джеймс живееше близо до пристанището. Жената обаче сви рамене, показвайки по този начин, че не е разбрала. Сара впери поглед в нея, озадачена. Когато й благодари, непознатата бе разбрала. Може би и тя говореше съвсем малко турски. Може би бе арменка или черкезка. Тези хора си имаха свой квартал в града, където говореха само на родния си език. Сара опита отново, като попита на какво разстояние се намира от морето. Нямаше никаква представа дали бе тичала в посока към морето или обратно, толкова пъти бе завивала и сменяла посоките.
Жената отново сви рамене, след това стана, сипа в една купа от яхнията, която бе сготвила, и сложи купата пред Сара, заедно с една дървена лъжица. В този миг Сара осъзна, че умира от глад. Не бе хапвала нищо след закуската от сирене и мед, а и след като тича толкова дълго, съвсем се бе изтощила. Започна да се храни с охота, когато изведнъж вратата откъм улицата се отвори рязко и на прага застана Ахмед, главният евнух на шах Калид.
ГЛАВА 6
Джеймс Уулкът чакаше, изпълнен с безпокойство, в канцеларията на заместник-секретаря на американското посолство на Съединените щати в Константинопол, като мачкаше в ръце меката си филцова шапка. Носеше тъмносин редингот с двойно закопчаване, същата по цвят жилетка и сиви панталони. Вратовръзката му също беше в сив цвят, а чифт гълъбовосиви ръкавици се подаваха от джоба на жилетката му.
Джеймс смяташе, че за да го приемат сериозно с нужната тежест, трябва да е облечен подходящо за случая. Покрай него се суетяха нисши служители, които мъкнеха купища документи. Отляво беше поставено американското знаме. Широкият му ръб бе обшит със златни конци. Джеймс се взираше в портрета на президента Честър А. Артър на стената срещу него, когато вратата на канцеларията се отвори и един млад човек, който очевидно бе постъпил на работа съвсем скоро, се приближи до него.
— Секретарят Дънфорд ще ви приеме.
Джеймс се изправи на крака и влезе във вътрешното помещение, което беше мебелирано с тиково дърво и бук, а на пода имаше дебел килим. Тежки червени завеси със златни пискюли частично скриваха прозореца, който, разбира се, беше с решетки, а на пиедестал до вратата бе поставен бюстът на президента Линкълн.
Секретарят Дънфорд заобиколи масивното си бюро и подаде ръка на Джеймс, който я стисна, след това се отпусна на предложения му стол.
— За мен е удоволствие да се срещна с вас, мистър Уулкът. Научих, че тук имате процъфтяващ бизнес. Винаги изпитвам гордост, когато се запозная с американци, които са преуспели в чужбина. Техните успехи влияят положително не само на нас, а и спомагат местните да си изградят вярна представа за нашата страна. С какво ние, в посолството, бихме могли да сме ви от полза?
Дънфорд беше внушителен мъж на около четирийсет години, с червендалесто лице и самодоволния вид на преуспяващ в кариерата си дипломат. Носеше късо сако с карирани панталони и къси, намазани с восък, мустаци. Джеймс леко прочисти гърлото си.
— Вижте, мистър Дънфорд, преди шест месеца от Бостън на гости ми дойде моята братовчедка Сара. През това време тя разгледа забележителностите на града, включително и местните църкви и много се заинтересува от харема в Топкапъ.
— Това място особено ясно разкрива варварските обичаи в тази страна — отбеляза Дънфорд, като се намръщи.
— Да, разбира се. Но Сара настояваше да го види и тъй като ми беше известно, че султанът търси учителка по английски за дъщеря си, уредих тя да заеме тази длъжност.
Дънфорд вдигна учудено вежди.
— И правилно ли постъпихте?
— Очевидно не. В началото не виждах нищо лошо в това, тъй като султанът винаги е бил много толерантен, но Сара прекара в харема около три седмици и след това изчезна.
— Изчезна?!
— Да. Получих съобщение от принцесата, че е била продадена на пашата на Бурса срещу голяма сума пари и един много скъп меч, наследствена собственост, който султанът искал да притежава от много време.
— Пашата на Бурса? — отвърна Дънфорд, като се усмихна. — Но това не е никакъв проблем, мистър Уулкът. Пашата е много разумен човек, при това с оксфордско образование. Просто ще се свържа с него и ще го помоля да ви върне братовчедката.
Джеймс преглътна с усилие.
— Аз… не мисля, че разбирате ситуацията, мистър Дънфорд. Пашата е купил Сара за себе си, за своите собствени нужди. За… удоволствие.
Червеното лице на Дънфорд почервеня още повече.
— О! Това е съвсем различно. Според местните закони, жените са лична собственост. Много ми е неприятно, че трябва да ви го кажа, но в този случай не можем да направим почти нищо. Не можем да налагаме нашите ценности и разбирания на една чужда култура. Самото посолство е гост тук.