— Коз? — Калид бе объркан.
— Няма значение. Няма да отстъпя.
Сара почувства как в очите й напират сълзи, опита се да ги възпре, но напразно.
— Защо не отстъпиш? И двамата имаме нужда от това! — Ръцете му все още бяха на раменете й. Това бе въпрос, който винаги си бе задавал.
— Защото ти не ме обичаш, Калид! — отвърна тя. Сълзите вече свободно се стичаха по страните й. — Искаш да ме съблазниш, за да ме накараш да се самозабравя, като се поддам на инстинктите си. Това, което искаш, е да СПЕЧЕЛИШ.
Калид не отвърна нищо, ръцете му паднаха отстрани на тялото му.
— Ти искаш само едно: да разбереш чия воля е по-силна — добави Сара, избърсвайки сълзите си с ръка, като дете.
Той й обърна гръб, така че тя да не може да види въздействието, което му оказаха думите й.
— Ами ако наистина те обичам? — попита тихо.
— Ако наистина ме обичаше, щеше да знаеш, че аз трябва да съм единствената жена в живота ти. Трябва да знам, че ти ме цениш така, както аз теб. Няма да позволя да бъда използвана известно време и после да бъда заменена от първата жена, която пожелаеш.
Калид се обърна рязко с лице към нея.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Известно ми е, че си викал Фатма при себе си всяка нощ, докато аз бях затворена — отвърна тихо тя, като посочи към корсажа, който лежеше ма леглото.
Калид се опита да запази безстрастното изражение на лицето си, но вътре в себе си ликуваше. И то защо му бе отказала! Тя ревнуваше! Едва забележимо се усмихна.
— Фатма знае как да достави удоволствие на един мъж — каза той, добавяйки масло в огъня.
Забеляза как Сара се сви от болка.
— Чудесно! — отвърна тя с леден тон. — Сигурна съм, че двамата ще си доставите огромно удоволствие и ще бъдете щастливи. А между другото, какво ще стане с мен? Отново ли ще ме заключиш?
— Не искам да те заключвам — отвърна уморено ти, като прокара пръсти през косата си. — Бих искал да ти дам избор да си отидеш или да останеш, но се страхувам, че ще предпочетеш да си отидеш…
— Защо е толкова важно за теб да ме съблазниш? — Сара бе също толкова изморена. — Аз ли съм единствената жена, която ти се е противопоставяла толкова дълго?
— Ти си единствената жена, която изобщо някога ми се е противопоставяла — отвърна той, като скръсти ръце пред гърдите си. Белегът на рамото му бе в рязък контраст с медната кожа.
— Предполагам, че това е, защото си купил всичките жени, така ли е? — продължи горчиво Сара. — Също като кучетата, те искат господарят им да бъде доволен от тях.
— Аз купих и теб, но това не повлия на нашите отношения.
— Аз не бях за продан. Изглежда все още си объркан от този факт.
— Въпреки това сега си тук. Мога всеки момент да спра някой цигански керван и да те заменя за някоя по-отстъпчива любовница. Имай го предвид.
Калид се отправи към външната врата и удари с юмрук по нея. Ахмед се появи на момента, заедно с още двама евнуси.
— Отведете Сара в харема — нареди кратко той. Ахмед се поклони и даде знак на Сара, която все още бе облечена в робата на Калид, да го последва.
ГЛАВА 8
— Султанът скоро ще ни приеме — обърна се Дънфорд към Джеймс Уулкът, чието нещастно изражение изобщо не се промени при тази вест.
— Не разбирам защо губим време тук, когато Сара е в Бурса! — отвърна разгорещено Джеймс.
— Такъв е протоколът, мистър Уулкът. Трябва да ми имате доверие. Ако се свържем с пашата на Бурса, преди да сме посетили султан Хамид, това ще бъде възприето като нечувано оскърбление.
— Не ме интересува протоколът. Всичко, което искам, е да си върна Сара.
— Да, но посолството е на друго мнение, що се отнася до протокола. Ние действаме според правилата или изобщо не действаме — отвърна Дънфорд, който също бе започнал да дава израз на нараненото си честолюбие.
Отвличането на жени в харемите бе твърде объркана и мътна работа. Нараняваше пуританската му чувствителност. Дънфорд смяташе, че Сара Уулкът и глупавият й братовчед сами са си виновни за нещастието всички, които имаха вземане-даване с местните хора, рано или късно съжаляваха за това. Помощник-секретарят смяташе цялата Отоманска империя за варварска страна, а американското посолство — за оазис на здравомислието и пуританското възпитание сред пустиня от носещи тюрбани диваци. Но това бе неговият избор на пост, така или иначе нямаше какво друго да се прави, освен да се посещават чаени партита и да се забавляват временно пребиваващи високопоставени лица, тръгнали за Индия или Далечния Изток, а той беше следващият, когото щяха да изпратят в Европа, ако се представеше достойно. Трябваше да се справи успешно с тази задача. Случаят със Сара Уулкът не трябваше да се изпречва на пътя му към Париж или Виена.