— Обзалагам се, никога не са успели.
— Напълно си права — усмихна се той.
— Пантера. Подхожда ти. Тъмен, гъвкав и опасен — каза тихо Сара.
Калид посегна към кошницата, а лицето му се сгърчи от болка.
— Рамото все още ли те боли?
— От време на време. Това ми е от бедуините.
— Защо стреляха по теб? Никога не съм те питала.
— Те винаги стрелят по някого — отвърна уморено той. — За тях аз олицетворявам правителството, затова представлявам хубава мишена.
— Те защо не харесват правителството?
— Не харесват никого, който се опитва да събира данъци от тях. Те са номади. Местят се от място на място и никому не се подчиняват. Султанът винаги се е опитвал да ги подчини и да ги обложи с данъци, а по тези земи аз съм представителят на султана. — Калид й подаде изрязана в средата кръгла питка, напълнена със зеленчуци — Въпреки всичко правят хубав хляб — добави той, като се усмихна.
Сара пое сандвича и отхапа малко, а Калид наля вино в две чаши.
— Бедуините турци ли са?
Той поклати отрицателно глава.
— Араби са. Точно в това е проблемът. Те не се смятат за поданици на Империята, нещо, което султанът иска да промени.
— Откъде вземат оръжие?
— Крадат, купуват, нападат кервани. Правят всичко, за да се сдобият с оръжие. Затова са толкова опасни за султана.
— А ти какво мислиш за него?
— За султана?
— Да.
— О, той е един стар мошеник.
Сара избухна в смях.
— Какво е толкова смешно?
— Аз имам същото мнение за него. Не те ли притеснява фактът, че той е твой…
— По-висшестоящ? — Калид също се засмя.
— Да.
Калид сви рамене.
— Той не ме притеснява в Бурса. Ходя при него на задължителни визити и си плащам данъците, като по този начин го държа на разстояние. В замяна той ме оставя да управлявам своите владения както намеря за добре.
— На една от тези визити те видях за пръв път — каза Сара.
— Точно така — отвърна той. — Което ме връща към въпроса, по който исках да поговоря с теб. — Калид отпи жадно от питието си. — Реших да те пусна да си отидеш.
ГЛАВА 10
Сара едва ли щеше да се изненада повече, ако той я бе ударил през лицето.
— Ще ме пуснеш да си отида?!
— Да. Давам ти това, което искаш, което си искала винаги, откакто дойде тук. Мислих много, докато беше болна, и стигнах до решение, което не ми бе лесно да взема. Веднага след като доктор Шакоз каже, че си се възстановила напълно и можеш да пътуваш, ще те закарам в американското посолство.
Сара впи невярващ поглед в него.
— Преди време твърдеше, че никога не би се отказал от мен.
— Преди време казах твърде много необмислени неща — отбеляза мрачно той.
— Защо промени решението си?
— Поради две причини. Първата е, че това, което исках, не стана.
— Какво си искал?
— Исках ти да се влюбиш в мен.
Сара бе твърде шокирана, за да каже нещо.
— Мислех си, че ако те държа тук достатъчно дълго и прекарвам много време с теб… е, знаеш какво съм си мислел — продължи той с равен глас. — Но или надцених собствения си чар, или подцених твоята решимост. Ти неведнъж показа, че не мога да ти наложа насила волята си. Това е съдба и аз я приемам.
— А каква е втората причина? — попита тихо Сара, все още не можеща да повярва на ушите си.
— Ти едва не загуби живота си, и то заради мен. Тук не е безопасно за теб. Фактът, че направиха опит да те отровят, ми отвори очите за собствената ми глупост. Бих предпочел да си жива и здрава и да си преподаваш в Бостън, отколкото да умреш в моя харем. По-добре е да си отидеш.
— Фатма беше тази, която ме отрови, не ти, Калид. А сега нея я няма.
— За жена в твоето положение винаги ще има някоя Фатма.
— В моето положение ли?
— Като любимка на пашата — обясни той.
Сара извърна поглед, развълнувана и трогната. Защо й казваше тези неща сега? Дали защото вече е решил, че е твърде късно?
— Една жена от Изтока ще съумее да се справи с интригите в харема — продължи Калид. — След първото си стълкновение с Фатма ти се закле да се бориш с нея с нейните собствени методи, а в резултат едва не умря. Ти си твърде… директна, Сара. Никога не би използвала измама и подлост, дори и за да се спасиш. Отоманската империя не е за теб. И както изглежда, аз също.
— Откога го разбра?
— Предполагам, че винаги съм го знаел, но отказвах да го приема. Мислех си, че ако имам време, бих могъл…
— Какво?
— Може би да те спечеля? — продължи той с усмивка, която показваше колко глупава всъщност е тази идея. — Но не било писано да стане. Така че ще бъдеш девствена, когато отидеш при американския си съпруг.