— Не ставай глупав. Нямам никакъв американски съпруг.
— Ще имаш — отвърна кратко Калид, без да я погледне.
— Доведе ме тук, за да ми кажеш всичко това? — попита Сара, все още невярваща. Никога не бе го виждала такъв.
— Исках да прекарам един последен следобед с теб. Така ще имам още един спомен.
— Колко време ще остана в харема?
— Докато доктор Шакоз каже, че си здрава. Няколко дни, може би.
Изглежда, това бе всичко, което имаха да си кажат. Никой от двамата не беше гладен.
— Готова ли си да се връщаме? — попита Калид. Сара кимна в знак на съгласие и Калид върна всичко обратно в кошницата.
Тя не можеше да разбере защо по обратния път към двореца постоянно й се плачеше.
— Отивате си! — възкликна удивена Мемтаз. — Никоя жена не напуска харема, освен ако не я продават. Или след смъртта си.
— Е, аз получих разрешение да си отида.
— О!
— Пашата ще ме отведе в американското посолство, когато се възстановя напълно.
Мемтаз изглеждаше много нещастна, малкото й лице се сгърчи от мъка.
— Ужасно ще ми липсвате, господарке. Но се радвам, че накрая ще получите това, което искате. Сигурно сте щастлива, като знаете, че скоро ще заминете за своята родина.
Сара не отвърна нищо. Изобщо не се радваше.
— Мислех си, че ще останете и ще остареете при нас — продължи Мемтаз, като сложи едно бижу в кутийката на тоалетната масичка.
Много скоро това бижу щеше да принадлежи на следващата фаворитка. Сара не можеше да понесе представата за Калид с друга жена, дори и тона да не бе Фатма.
— Ще ми бъде трудно с друга господарка. — Сълзите се стичаха по страните на Мемтаз. — Ще ми бъде много мъчно за вас.
Сара потупа окуражително малката прислужница по рамото, тъй като не можеше да измисли подходящи думи. Какво би могла да каже на Мемтаз — че ще й пише? Дори и ако това бе възможно, прислужницата не можеше да чете.
В този момент на входа се появи главният евнух, със сериозно изражение на лицето.
— Господарят иска Сара да се яви при него.
Американката хвърли поглед към Мемтаз. Какво ново мъчение бе измислил Калид?
— Кога? — попита тя.
— Веднага.
Сара последва главния евнух до покоите на Калид. Евнусите, които винаги я придружаваха, чакаха пред вратите. Калид гледаше замислено през прозореца. Обърна се, когато чу стъпките й. Носеше свободна тъмносиня памучна риза и сиви панталони, които подхождаха чудесно на медния загар на кожата му. Разтворената яка на ризата му разкриваше силния му мускулест врат. Никога досега не бе й изглеждал по-привлекателен. Дали причината бе в това, че тя скоро щеше да си отиде?
— Пристигна наистина бързо — каза тихо той.
— Не виждам никаква причина да отлагам.
— Имам нещо за теб.
— Вече ми даде достатъчно.
— Това е нещо специално. Мисля, че ще ти хареса много повече от бижутата в харема.
Сара не каза нищо, само мълчаливо го наблюдаваше, когато той извади от едно чекмедже на бюрото си завит в хартия пакет.
— Отвори го — каза той, като й го подаде. Няколко минути Сара стоеше и го гледаше.
След това отвори пакета. Усмихна се, когато видя, че това е „Животът по Мисисипи“ от Марк Твен. Сара отвори книгата и забеляза на първия лист автографа на писателя, той собственоръчно се бе подписал с пълното си име — Самюел Лангхорн Клемънс.
— Това е подписаното от писателя първо издание! — възкликна Сара.
— Точно така.
— Как го намери? — В отговор Калид се усмихна. — О, да. Забравих. Ти можеш да получиш всичко, което поискаш, срещу определена цена.
— С изключение на теб — отвърна Калид, като задържа погледа й със своя.
Сара не знаеше какво да каже.
— Не съм сигурна дали трябва да приема това — успя накрая да промълви тя.
— Защо не?
— Просто не ми изглежда редно.
— Защото си тръгваш?
— Това е само една от причините.
— Искам да имаш нещо като спомен от мен — каза тихо той.
— Нямам нужда от книгата, за да си спомням за теб.
— Би предпочела да ме забравиш.
— Не съм казала това.
— Ще ме забравиш, ако се върнеш в Съединените щати — настоя той, като продължаваше да я фиксира с поглед. — Ще се върнеш към предишния си живот и не след дълго, времето прекарано тук, ще ти се струва като сън, един много неприятен сън, от който си доволна, че си се събудила.
— Няма да се връщам към предишния си живот — отвърна меко Сара, като поклати глава. — Не мога.
— Защо не?
— Защото съм се променила.
— Аз ли те промених?
— Чувствата ми към теб ме промениха.
Те стояха, впили погледи един в друг.
— Как? — попита той с подрезгавял глас.
— Ти за пръв път ми показа какво е… — Сара не можа да намери подходящите думи.