Пратих имейл на Уолш с молба да получа достъп до файла на Нумаир въз основа на новото ми назначение.
След няколко минути той отговори: „Информацията във връзка с назначението ще ти бъде съобщена в Йемен. П.П. Престани да душиш“. Не се беше изразил точно по този начин, но схванах намека му.
Кейт дойде при бюрото ми и попита:
— Къде отиваме първо? В правния или в медицинския отдел?
— В медицинския. Трябва да ни прегледат главите.
— Това може да отнеме цял ден. Така че първо в правния.
Правният отдел на ФБР обикновено се занимава с досиета, подслушвания, документи и т.н., а не с проблеми на служители или назначения. Нашият случай обаче беше специален и трябваше да се поеме експедитивно.
Наложи се да подпишем някои документи, сред които и нова декларация за конфиденциалност, както и изявление във връзка с „принудителен разпит“.
— Като семеен мъж аз съм експерт в принудителните разпити — отбелязах, докато се подписвах.
Никой не се разсмя.
Завещанията ни бяха записани и ние ги проверихме и потвърдихме, после ни дадоха да попълним и подпишем пълномощни.
— В случай че бъдете отвлечени или изчезнете — обясни младата юристка Дженифър, с която се бях срещал при първото ми пътуване до Йемен.
— Значи трябва просто да ги покажем на похитителите, така ли? — попитах.
— Не. Вие…
Кейт я прекъсна и ми обясни:
— Ако умрем, изпълнителите на завещанията ще поемат нещата ни. Но ако изчезнем или бъдем задържани незаконно, някой трябва да действа от наше име — някой, който да пише чекове, да плаща сметките ни и така нататък. Не е нужно да е адвокат. Не го ли направи и миналия път?
— Направих го. Посочих теб като пълномощник.
— Добре. Ще се посочим взаимно. Но… ако ни сполети една и съща участ, ще ни е нужна алтернатива.
Тази работа започна малко да се сговнява.
— Трябва да е някой роднина. Какво ще кажеш за баща ми? — предложи тя.
Аз роднина ли му бях? Какво щеше да стане, ако ни отвлекат или изчезнем, а после се освободим и открием, че баща й е прахосал всичките ни пари за своята колекция, свързана с Дж. Едгар Хувър?
— Джон?
— Да. Става. — Така или иначе нямаше да им позволя да ме заловят жив.
Попълнихме формулярите, подписахме ги, Дженифър ги завери и накрая извади черните ни дипломатически паспорти, които се пазеха в сейф след последните ни уж дипломатически назначения в Танзания и Йемен.
Дженифър също така ни уведоми, че Държавният департамент се е свързал с йеменското консулство и че визите ни би трябвало да са готови в един следобед, така че сме можели да си ги вземем още днес.
Малко американци пътуват за Йемен, така че йеменските ни съюзници вече несъмнено знаеха, че Джон Кори и Кейт Мейфийлд ще посетят страната им. Може би дори бяха определили кой да ни посрещне на летището.
В тавата ми се появи друга мисъл — за скоростта на цялата тази бумащина, — така че попитах:
— Кога от Държавния департамент са се обадили на йеменското консулство за визите ни?
— В четвъртък — отвърна Дженифър.
С Кейт се спогледахме. Четвъртък?
Както и да е, приключихме с Дженифър.
— Явно ви очаква вълнуваща работа — каза Дженифър. — Иска ми се да бях на ваше място.
И на мен, Дженифър.
— Четвъртък? — каза Кейт, докато вървяхме по коридора.
— Петъчната среща е била само формалност. Явно Йемен е съдбата ни. Изписана върху пясъците на времето.
Отговор не последва. Явно по-добрата ми половинка не беше щастлива от приятеля си Том. Чудесно.
— Между другото — казах й, — влязох в САД и открих там файл на име Нумаир, което означава „пантера“ на арабски. Достъпът е ограничен.
— Към кого трябва да се обърнем за достъп?