— Имаме конвой от три коли, с който ще стигнем до посолството — каза Бренър.
— Оръжие? — попитах го.
— Оръжие? И вие ли искате оръжие?
Май имаше чувство за хумор. Познавам един човек с подобен саркастичен език. Това нямаше да ни направи приятелчета — в шоуто винаги има място само за един готин пич. Не мислех, че г-н Бренър е част от екипа ни, но все пак реших да проверя, така че попитах:
— Заедно ли ще работим?
— Аз съм от ДСС, Дипломатическа служба за сигурност — отвърна той. — Работя за Държавния департамент и осигурявам безопасността на персонала на американското посолство и официалните посетители.
Това не отговаряше на въпроса ми, но реших да не задълбавам.
— Звучи интересно.
— Бях армейски детектив — продължи той. — Специалност убийства. Подобно на вас, господин Кори. Бях подофицер. Вие сте били детектив втора степен от нюйоркската полиция. Сега и двамата сме цивилни и гоним втора кариера.
— Аха. Само дето трудно може да се каже, че гоня втората си кариера.
— Браво на вас.
— Това е единствената кариера, която имам — отбеляза Кейт.
Бренър се усмихна и я погледна.
— Доста сте смела, за да дойдете тук.
Тя не отговори, но за да бъде всичко ясно за протокола, аз казах:
— Идеята беше нейна.
— Назначението е трудно, но ще се справите — уведоми ни Бренър. — И ще можете да решавате сами как да продължите, когато се върнете.
— Таим надежди за Афганистан — споделих.
Той се разсмя.
— Значи сте били тук през август две и първа?
— Да. Цели четирийсет дни. Предимно в Аден.
— Да. Е, оттогава нещата малко се сгорещиха. Ал Кайда е тук.
— Бяха тук и тогава — уведомих го. — Именно те взривиха „Коул“.
— Така е. Сега обаче са навсякъде. Ако изобщо е възможно, това място стана още по-опасно.
Типичен врял и кипял ветеран, опитващ се да сплаши новобранците.
— По мое време, когато вървяхме по улиците на Аден, трябваше да мятаме гранати, за да си вземем вестник — казах аз.
Той отново се разсмя.
— Е, в Сана стреляме от посолството толкова много, че газим до колене в гилзи.
— Моля ви — обади се Кейт.
Това е мъжки разговор, скъпа.
Както и да е, побъбрихме, докато чакахме багажа. Бренър се обърна към Кейт.
— Приемете думите ми като професионално наблюдение. Изглеждате много добре и веднъж видяно, лицето ви не може да се забрави. Което може да се окаже спънка.
Кейт се усмихна сладко.
— Досега никога не е било спънка.
— Позволете да Ви посъветвам нещо — каза г-н Бренър. — Винаги трябва да носите дълъг шал, с който да можете да скриете лицето си. Западните дами тук намират шала за добър заместител на покривалото.
— Благодаря — отвърна Кейт малко хладно.
Най-неочаквано конвейерът тръгна и багажът започна да пада от някаква дупка в стената.
Никога не бях виждал толкова много неща на конвейер в багажното — кутии, щайги, шантави вързопи, увити в найлон, както и най-лошия багаж, на който бях свидетел от времето, когато леля ми Агнес ми беше дошла на гости от Бъфало.
— Надявам се пилетата ни да са оцелели — подметнах.
Йеменците се нахвърлиха върху конвейера като пирани върху труп.
Нашите първокласни куфари бяха сред последните.
— Това ли е целият ви багаж? — попита Бренър.
— От Ню Йорк потегли и един голям товарен кораб с багажа на жена ми — уведомих го.
Кейт се усмихна. Тя обожава сексистките шеги.
Носачът натовари куфарите и саковете ни на количка и понечихме да тръгнем към митническата проверка, но Бренър ни поведе направо към вратата. Някакъв митничар в униформа забърза към него и Бренър извади паспорта си, от който се подаваше официален документ на име банкнота от хиляда риала, което прави около пет долара. Онзи я грабна и ни махна да продължим.
— Това е едно от най-лошите летища на света по отношение на сигурността — отбеляза Бренър. — Няма списък на лица за следене, така че онези от Ал Кайда и други лоши актьори могат да влизат и излизат, както им хрумне. Освен това оттук можеш да пратиш и бомба на някой адрес в Америка.