С Кейт се съгласихме.
— В единайсет в приемната ще бъде отслужена църковна служба без значение на вероизповеданието. Ако искате, може да присъствате — уведоми ни той.
Кейт реши, че ще е хубаво да присъстваме, а аз се помъчих да измисля някакъв довод против.
— Можете да решите, когато слезете долу — каза Бренър. — Вземете си и багажа и ще идем в „Шератон“, след което може да се разходим из града, ако искате. — Усмихна се. — Надявам се, че някой ще се опита да ни убие или да ни отвлече.
Особено ако Мохамед е подшушнал за нас. Може би щеше да е по-добре да идем на църква.
— Сана е относително безопасно място — напомни ни той. — Но все пак си носете оръжията.
Това се подразбираше.
— Чуете ли сирена, незабавно слезте в подземието — приключи той.
— За дегустация на вино ли? — попитах.
Той реши, че това е смешно. Май бях по-добър от него.
— Долу има обезопасено помещение. Бомбоубежище. Използвайте стълбите, не асансьора. И не губете време да се обличате. Вземете само оръжията.
Инструктира ни как да намерим бомбоубежището (като следваме всички останали), пожела ни приятни сънища и ни остави.
— Не знаех какво да очаквам тук, но определено не очаквах това — каза Кейт.
— В смисъл?
— Не знам… Май не отчетох ситуацията със сигурността.
— Разбира се, че си я отчела.
— Може би… Освен това си мислех, че ще получим апартамент, а после ще се настаня в кабинета си…
— Ти всъщност не си юридически аташе — напомних й.
Тя кимна.
— Изненадах се да видя Бък тук и още повече се изненадах, че сме примамка за Пантерата.
— Нима?
— Всъщност не. Ти как разбра?
Бях почти сигурен, че в стаята няма бръмбари, но не исках да споменавам Ал Расул.
— Досетих се — казах, което отчасти бе истина. — Също като теб.
Тя отново кимна и попита:
— Какво мислиш за Пол?
— Усещам началото на едно чудесно приятелство.
— Харесва ми и му имам доверие — каза тя.
— Да видим как двамата с Бък ще се оправят с човека от ЦРУ. Това може да промени играта.
— Не се поддавай на предразсъдъци от миналия ти опит с Управлението.
— Разбира се, че няма да се поддам. Умът ми е открит за чудеса.
Извадих двата пистолета от торбата.
— Кой си избираш?
— Те са еднакви, Джон.
— Серийните номера са различни.
Тя не отговори, така че хвърлих пистолетите на леглото.
Кейт огледа стаята и надникна през прозореца. Небето започваше да изсветлява.
— Градът се вижда чудесно — каза тя. — Посолството е на хълм.
— Аха. — А на околните хълмове имаше типове с минохвъргачки и гранатомети, които можеха да ни улучат и със затворени очи.
Кейт сякаш прочете мислите ми.
— Ако чуя сирена, да те събудя ли, или да те оставя да спиш?
Нужен ли ни е трети умник?
— Експлозиите ще ме събудят — отговорих.
Отидох до телефона на нощното шкафче и вдигнах слушалката.
— На кого се обаждаш? — попита Кейт.
— На Том.
— Но… — Тя си погледна часовника. — Сега там минава единайсет.
— ФБР никога не спи. — Набрах нула, свързах се с телефониста на посолството и му дадох мобилния номер на Уолш.
— Това не е сигурна… — започна той.
— Знам.
Той ме свърза и бях прехвърлен на гласовата поща на Том Уолш.
— Том, Джон се обажда. Реших, че очакваш да ти се обадя. Е, както вероятно вече си чул, пристигнахме. И знаеш ли какво научихме току-що? Не мога да кажа, защото линията не е сигурна, но се сещаш какво имам предвид. Котешка храна, Том. Много е вълнуващо и исках да ти благодаря за предоставената възможност. — За да го пообъркам, добавих: — Може да се върнем със следващия полет и да ти благодарим лично. Не давай бюрата ни на други.
Затворих.
— Това беше ли необходимо? — риторично попита Кейт.
— Том искаше да чуе новини от нас.
— Вече нямаме работа с Том, нито той с нас — напомни ми тя.
— Това беше лично обаждане.
Тя нямаше други мисли по темата и започна да се съблича. Последвах примера й. В стаята нямаше гардероб, така че метнахме дрехите си на един стол. Сложих пистолетите на двете нощни шкафчета.
Кейт се просна гола на леглото и каза: