Когато, след като се раздели с полковник Корн, свещеникът се върна с колата си на поляната, ефрейтор Хуиткоум стоеше вън от палатката си в душната мараня и със заговорнически тон разговаряше с един странен бузест човек, облечен с кафяв кадифен халат и сива фланелена пижама. Свещеникът предположи, че халатът и пижамата са униформеното болнично облекло. Нито един от разговарящите не показа, че го е познал. Венците на непознатия бяха боядисани виолетово, кадифеният халат беше украсен на гърба с картинка на самолет Б-25, летящ през оранжеви облачета от избухващи снаряди, а пред него се виждаха шест стройни редици от малки бомбички, които означаваха шестдесет бойни полета. Свещеникът бе така поразен от тази гледка, че се спря и впери очи. Двамата мъже прекъснаха разговора си и в ледено мълчание го изчакаха да отмине. Свещеникът побърза да влезе в палатката си. Чу — или му се стори, че чу — как те хихикаха зад гърба му.
Миг след това ефрейтор Хуиткоум влезе и попита:
— Какво ново?
— Няма нищо ново — отговори свещеникът, извърнал настрана очи. — Търсил ли ме е някой?
— Само онзи смахнат Йосарян. Той е истински смутител на реда, нали?
— Не съм много сигурен, че е смахнат — забеляза свещеникът.
— Така, защищавайте го — каза ефрейтор Хуиткоум с обиден глас и изтрополя навън.
Свещеникът не можеше да повярва, че ефрейтор Хуиткоум пак се е почувствувал оскърбен и наистина си е отишъл. Но щом реши, че действително е така, ефрейтор Хуиткоум отново влезе.
— Вие винаги вземате страната на другите — каза с обвинителен тон ефрейтор Хуиткоум. — Никога не поддържате хората си. Това е една от лошите ви страни.
— Нямах намерение да вземам неговата страна — извиняваше се свещеникът. — Просто изказах мнение.
— Какво искаше полковник Каткарт?
— Не беше нищо важно. Просто искаше да обсъдим възможността да четем молитви преди всеки боен полет.
— Добре, не ми казвайте — сряза го ефрейтор Хуиткоум и пак си излезе.
Свещеникът се чувствуваше ужасно. Колкото и деликатен да се опитваше да бъде, изглежда, че винаги успяваше да обиди ефрейтор Хуиткоум. Той разкаяно погледна надолу и видя, че ординарецът, който полковник Корн му бе наложил, за да чисти палатката му и да се грижи за вещите му, пак бе пропуснал да му лъсне обущата.
Ефрейтор Хуиткоум отново се върна.
— Вие никога не ми доверявате никакви сведения — хленчеше той нападателно. — Нямате доверие в хората си. Това е още една от лошите ви страни.
— О, имам доверие — увери го свещеникът виновно. — Имам много голямо доверие във вас.
— Тогава какво ще кажете за онези писма?
— Не, не сега — умоляваше го раболепно свещеникът. — Да не говорим за писмата. Моля ви се, не повдигайте пак този въпрос. Ще ви кажа, ако променя становището си.
Ефрейтор Хуиткоум изглеждаше разярен.
— Така ли? Много добре ви е на вас да си седите тук и да клатите глава, докато аз върша всичката работа. Не видяхте ли оня тип вънка с картинките, нарисувани по халата му?
— За мене ли е дошъл?
— Не — отвърна ефрейтор Хуиткоум и излезе навън. В палатката беше горещо и влажно и свещеникът почувствува, че и тялото му овлажнява. Без да иска, подслушваше глухото, неразбираемо бръмчене на снишените гласове вън. Седеше отпуснато пред разнебитената бриджьорска маса, която му служеше за писалище, устните му бяха стиснати, очите — безизразни, и лицето му с бледа отсянка на охра и с ограничени петна от стари ситни дупчици от пъпки имаше цвета и строежа на несчупена бадемова черупка. Той напрягаше паметта си, за да открие някакво указание за произхода на страшната ожесточеност, която ефрейтор Хуиткоум проявяваше към него. По някакъв начин, който той сам не можеше да проумее, свещеникът се бе убедил, че е извършил някаква непростима несправедливост към него. Изглеждаше невероятно такъв дълготраен гняв като гнева на ефрейтор Хуиткоум да може да се корени в отказа на свещеника да възприеме идеята за томбола или за клиширани писма до семействата на военнослужещи, убити в сражение. Приемайки, че всичко това се дължи на собствената му некадърност, свещеникът изпадна в униние. От няколко седмици се канеше да разговаря сърдечно и откровено с ефрейтор Хуиткоум, за да разбере какво го тормози, но вече чувствуваше срам от това, което щеше да открие.