Свещеникът почувствува, че главата му се замайва от смущение.
— Но вие нямате право да цензурирате писма, нали?
— Разбира се, че нямам — отговори ефрейтор Хуиткоум. — Само офицери могат да бъдат упълномощени да цензурират.
Аз го цензурирах от ваше име.
— Но и аз не съм упълномощен да цензурирам писма, нали?
— Аз се погрижих и за това — увери го ефрейтор Хуиткоум. — Подписах го с чуждо име.
— Това не е ли фалшификация?
— О, не се тревожете за това. Единственият, който може да се оплаче в случай на фалшификация, е лицето, чието име сте подправили, и във ваш интерес аз избрах името на умрял човек. Използувах името на Уошингтън Ървинг.
Ефрейтор Хуиткоум се вгледа внимателно в лицето на свещеника, търсейки някаква сянка на протест. После отново продължи уверено и със скрита ирония: — Но и аз бързо съобразих, нали?
— Не зная — проплака свещеникът тихо, с разтреперан глас, като въртеше очи и гротескно кривеше лице от тревога и недоумение. — Струва ми се, че не разбирам това, което ми казвате. Как ще имат добро впечатление от мен, ако сте подписали името на Уошингтън Ървинг вместо моето?
— Защото те са убедени, че вие сте Уошингтън Ървинг. Не разбирате ли? Те ще знаят, че сте вие.
— Но нали тъкмо това тяхно убеждение искаме да разсеем? Това няма ли да им помогне да го докажат?
— Да знаех, че ще бъдете толкова кисел, нямаше и да се опитвам да ви помогна — заяви възмутено ефрейтор Хуиткоум и излезе навън. Миг по-късно той пак влезе. — Просто ви направих най-голямата услуга, която някой някога ви е правил през целия ви живот, а вие дори не я разбирате. Не знаете как да покажете, че я цените. Това е още една от лошите ви черти.
— Извинявайте — оправдаваше се разкаяно свещеникът. — Наистина съжалявам. Просто съм напълно зашеметен от всичко, което ми казвате, че дори не си давам сметка какво говоря. Наистина съм ви много благодарен.
— Тогава какво ще кажете, ще ми разрешите ли да изпращам онези клиширани писма? — запита веднага ефрейтор Хуиткоум. — Мога ли да започна да работя проект за писмото?
Челюстта на свещеника увисна от учудване.
— Не, не — изстена той. — Не сега.
Ефрейтор Хуиткоум побесня.
— Аз съм най-добрият ви приятел, който имате, а вие дори не го разбирате — заяви той войнствено и излезе от палатката на свещеника. Върна се обратно. — Аз съм на ваша страна, а вие дори не си давате сметка. Не разбирате ли в каква сериозна беда сте попаднали? Човекът от контраразузнаването веднага изтича обратно в болницата да напише съвсем нов доклад срещу вас във връзка с този домат.
— Какъв домат? — попита свещеникът и премигна.
— За домата, които криехте в ръката си, когато е върнахте преди малко. Ето го. Домата, който още държите в ръката си и в този момент.
Свещеникът, изненадано разтвори, пръсти и видя че още държи домата, който бе получил в кабинета на полковник Каткарт. Той бързо го постави на бриджьорската маса.
— Получих този домат от полковник Каткарт — каза той и сам остана поразен: толкова нелепо прозвуча обяснението му. — Той настоя да го взема.
— Няма защо да лъжете пред мен — отговори ефрейтор Хуиткоум. — Не ме интересува дали сте го откраднали, или не.
— Откраднал ли съм го? — възкликна свещеникът смаяно. — Защо ще открадна домат?
— Точно това ни озадачи — каза ефрейтор Хуиткоум. — Но после човекът от контраразузнаването се сети, че може да сте скрили важни тайни документи в него.
Свещеникът клюмна безсилно под огромната тежест на отчаянието си.
— Не съм скрил никакви важни тайни документи в него — каза той просто. — Преди всичко не съм го искал. Ето, можете да го вземете и сам да видите.
— Не го искам.
— Моля ви се, вземете го — настояваше свещеникът с глас, който едва се чуваше. — Искам да се отърва от него.
— Не го искам — сряза го отново ефрейтор Хуиткоум. Той излезе с важни крачки и сърдито лице, сдържайки една ликуваща усмивка; изковал бе мощен съюз с човека от разузнаването и бе успял да убеди свещеника, че е наистина недоволен.
„Горкият Хуиткоум“ — въздъхна свещеникът и упрекна себе си за неразположението на помощника си. Седеше безмълвно в тежка, омаломощаваща меланхолия, чакайки с надежда ефрейтор Хуиткоум да влезе пак. Беше разочарован, когато чу решителните стъпки на ефрейтор Хуиткоум да скърцат по пясъка, да се отдалечават и заглъхват. Не му се правеше нищо. Реши да не ходи на обед — да хапне малко сирене и сухар от сандъчето си и да пийне няколко глътки хладка вода от манерката. Чувствуваше се обкръжен от гъста, потискаща мъгла от възможности, в която не можеше да съзре ни искрица светлина. Боеше се от това, което щеше да си помисли полковник Каткарт, когато до него стигне новината, че подозират, че той, военният свещеник, е Уошингтън Ървинг; после започна да се трови за това, което полковник Каткарт вече мисли за него, загдето е повдигнал въпроса за шестдесетте бойни полета. „Има толкова много нещастия по света — разсъждаваше той, свел мрачно глава под тази трагична мисъл, — а не мога да направя нищо, за да облекча хорските нещастия и най-малко своето.“