21
Генерал Дрийдъл
Полковник Каткарт изобщо не мислеше нищо за свещеника, а бе се заплел в един съвършено нов, заплашителен, свой собствен проблем: Йосарян.
Йосарян! От самия звук на това отвратително, грозно име кръвта му се смразяваше и дъхът му мъчително секваше. Първия път, когато свещеникът спомена името Йосарян, то прозвуча като съдбоносен гонг. Щом вратата се затвори и ключалката щракна, целият унизителен спомен за голия човек в строя се изсипа като водопад върху му и го заля с оскърбителен, задушаващ порой от парливи подробности. Той започна да се поти и да трепери. Разкриваше се някакво злокобно и невероятно съвпадение, което беше толкова сатанинско по своите последици, че не можеше да не представлява най-грозно предзнаменование. Името на човека, който стоеше гол в строя него ден, за да бъде награден от генерал Дрийдъл с особения орден за храброст, също беше Йосарян! И сега имаше опасност един летец на име Йосарян да създава неприятности по въпроса за шестдесетте бойни полета, които той бе заповядал на летците от своята част да достигнат. Полковник Каткарт се питаше мрачно дали това е същият Йосарян.
Той бавно се изправи на крака с израз на непоносима мъка и започна да се разхожда из кабинета си. Чувствуваше се в допир с тайнственото. Голият човек в строя — призна той унило пред себе си — беше наистина позорно петно за него. Петно беше и злоумишленото преместване на бомбардировъчната линия преди полета над Болоня и седемдневното закъснение да се разруши мостът при Ферара, макар че разрушаването на моста при Ферара беше в края на краищата истинско похвално постижение — припомни си той с радост, въпреки че загубата на един самолет там при повторното нападение — спомни си той обезсърчено — беше още едно позорно петно, макар да беше спечелил още едно наистина похвално постижение, като успя да издействува орден за командира на самолета, който му бе спечелил позорното петно, връщайки се обратно и прелетявайки повторно над целта. Името на този щурман — внезапно си спомни той, отново потресен от изумление — беше също Йосарян! Станаха трима! Воднистите му очи изскочиха от орбитите си от учудване и разтревожен, той рязко се обърна назад, за да види какво става зад гърба му. Преди минута в живота му нямаше никакъв Йосарян; сега те се умножаваха като таласъми. Опита се да си наложи спокойствие. Йосарян не беше често срещано име, може би нямаше трима души, които се казват Йосарян, а само двама, а може би дори има само един Йосарян. Но това всъщност нямаше никакво значение! Все пак полковникът се намираше в сериозна опасност. Интуицията му го предупреждаваше, че се приближава към някаква неразгадаема огромна космична развръзка, и неговата широка, месеста, грамадна фигура изтръпна от главата до краката при мисълта, че този Йосарян — който и да се окажеше той в края на краищата — бе предопределен да стане оръдие на възмездието.
Полковник Каткарт не беше суеверен, но вярваше в предзнаменования. Той веднага седна отново на писмената си маса и написа една загадъчна бележка в бележника си, за да се занимае незабавно с цялата тази подозрителна история с Йосаряновците. Написа напомнителната си бележка с едър, решителен почерк, като я допълни и заостри с редица шифровани препинателни знаци, после подчерта с две черти цялото послание към себе си, така че то доби следния вид:
Йосарян! ! (?) !
Когато свърши, полковникът се облегна назад, много доволен от себе си за бързата мярка, която бе взел, за да посрещне злокобната криза. Йосарян — самият вид на името го караше да тръпне. В него имаше буквата р. Не можеше да не бъде подривно име. Просто приличаше на думата подривен. Приличаше и на думите — бунтовен и коварен, а също и на социалист, подозрителен, фашист и комунист. Беше отвратително, чуждо, отблъскващо име, което просто не вдъхваше доверие. Ни най-малко не приличаше на чистите, отсечени, почтени американски имена като Каткарт, Пекъм и Дрийдъл.
Полковник Каткарт стана бавно и пак започна да се върти из кабинета си. Почти несъзнателно взе един домат от едно от буретата и лакомо отхапа от него. Веднага изкриви лице и хвърли останалата част от домата в кошчето. Полковникът не обичаше доматчета дори когато бяха негови собствени, а тези дори не бяха негови собствени. Бяха купени на разни пазари из Пианоза от полковник Корн под разни имена, закарани посред нощ в селската къща на полковника горе в планината и пренесени долу в щаба на авиогрупата на следващата сутрин, за да бъдат продадени на Майлоу, който плати доста изгодна цена на полковник Каткарт и полковник Корн. Полковник Каткарт често се питаше дали това, което вършат с доматите, е законно, но полковник Корн каза, че е законно, и полковник Каткарт си наложи да не размишлява много често по този въпрос. Нямаше също начин, по който да разбере дали и притежанието на къщата в планината беше законно, или не, тъй като полковник Корн бе уредил всичко сам. Полковник Каткарт не знаеше дали е собственик или наемател на къщата, от кого я беше придобил и колко е струвала, ако изобщо е струвала нещо. От тях двамата само полковник Корн беше юрист и щом полковник Корн го уверяваше, че измамите, изнудванията, спекулациите с валута, обсебването и укриването на доходи, за да не се плащат данъци, са законни, полковник Каткарт не беше склонен да спори с него.