Всичко, което полковник Каткарт знаеше за къщата в планината, беше, че той притежава такава къща, и го беше яд на това. Никога не се отегчаваше така, както през онези два-три дни в седмицата, които прекарваше там, но те бяха необходими, за да се поддържат слуховете, че тази влажна каменна селска къща, в която духаше отвсякъде, е някакъв златен дворец на плътски наслади. Офицерските клубове навсякъде се вълнуваха от смътни истории, разказвани от осведомени хора, за пищни, потулени пиянски и любовни оргии там и за тайни, интимни нощи на екстаз, опиянение с най-красивите, най-примамливите, най-бързо възбужданите и най-лесно удовлетворяваните италиански куртизанки, филмови актриси, модели и графини. Но такива интимни нощи на опиянение и потайни пиянски или любовни оргии никога не ставаха там. Биха могли и да станат, ако или генерал Дрийдъл, или генерал Пекъм бяха проявили интерес да участвуват в оргии с него, но нито единият, нито другият проявяваха такъв интерес, а полковникът, разбира се, нямаше намерение да пилее време и сили, за да ухажва красиви жени, освен ако това би му донесло някаква материална облага.
Полковникът се плашеше от самотните нощи в селската къща и от скучните дни, в които не се случваше нищо. Много по-весело беше, когато се върнеше в щаба на авиогрупата, където всяваше страх у всички, от които не се боеше. Във всеки случай — както постоянно му напомняше полковник Корн — не се създава престиж, ако притежаваш къща в планината, а никога не я използуваш. Всеки път, когато отиваше с джипа в селската си къща, полковник Каткарт бе в потиснато настроение и окайваше съдбата си. Носеше със себе си ловна пушка и прекарваше еднообразни часове там, като стреляше по птици и по дребните домати, които растяха в запуснати лехи и чието обиране създаваше прекалено големи грижи.
Измежду онези офицери, към които полковник Каткарт все пак намираше за благоразумно да проявява уважение, той броеше и майор … де Къвърли, макар че това нито му беше приятно, нито беше уверен, че се налага. За него майор … де Къвърли бе такава голяма загадка, каквато бе за майор Майор и за всички други, които го бяха наблюдавали. Полковник Каткарт нямаше представа какво поведение да възприеме — дали да гледа на него отвисоко, или да се държи почтително. Майор … де Къвърли бе само майор, макар че беше къде-къде по-стар от полковник Каткарт; същевременно толкова хора се отнасяха към майор … де Къвърли с такова дълбоко и боязливо почитание, че полковник Каткарт подозираше, че всички те може би знаят нещо. Майор … де Къвърли бе застрашителна, непонятна фигура, от която нервите му настръхваха и към която дори полковник Корн проявяваше предпазливост. Всички се бояха от него и никой не знаеше защо. Никой дори не знаеше малкото име на майор … де Къвърли, защото никой никога не бе имал смелостта да го попита за името му. Полковник Каткарт знаеше, че майор … де Къвърли бе заминал, и се радваше, че го няма, докато се сети, че майор … де Къвърли може да е заминал за някъде, за да заговорничи срещу него. Тогава той пожела майор … де Къвърли да си бъде в ескадрилата, където му беше мястото, така, че да може да бъде наблюдаван.
След малко стъпалата му го заболяха от дългото ходене напред-назад из стаята. Той отново седна на писалищната си маса и реши да се отдаде на зряла и системна преценка на цялото военно положение. С деловия вид на човек, които умее да се справя с всяка задача, той измъкна един голям, бял блокнот, тегли една отвесна черта по средата и една хоризонтална към горния край на листа, така че го раздели на две еднакво широки полета. Спря за миг, отдаден на критични размишления. После се преви над масата си и в началото на лявата колона написа с разкривен ситен почерк: „Позорни петна!!!“. Над дясното поле написа: „Похвални постижения!!!!!!“. Облегна се отново назад, за да разгледа таблицата си от обективна перспектива. След няколко секунди на тържествено обмисляне той внимателно облиза върха на молива и с напрегнати паузи написа в графата „Позорни петна!!!“: