Разбира се, за него би било много по-добре, ако служеше при приветлив и изискан началник като генерал Пекъм, отколкото при недодялан и безчувствен началник като генерал Дрийдъл, защото генерал Пекъм имаше достатъчно проницателност, ум и престижа на възпитаник на стар университет, за да оцени истинската му стойност и да се радва на компанията му, макар че генерал Пекъм никога с нищо не бе показал, че го цени или че се радва на компанията му. Полковник Каткарт се смяташе достатъчно схватлив, за да разбере, че видими признаци на признание на чужди качества никога не са необходими между изтънчени и самоуверени хора като него и генерал Пекъм, които поради вродено взаимно разбиране можеха да изпитват симпатия един към друг от разстояние. Достатъчно беше, че са еднакъв тип хора и той знаеше, че за производството му е нужно само да изчака тактично подходящия момент, макар че самоуважението на полковник Каткарт бе силно накърнено, когато забеляза, че генерал Пекъм никога не търси нарочно компанията му и не прави по-големи усилия да блесне пред полковник Каткарт с епиграмите и начетеността си, отколкото пред когото и да било другиго, който се случеше достатъчно близо, за да може да го чуе, дори и да беше някой прост войник. Или полковник Каткарт не бе успял да се сближи с генерал Пекъм, или генерал Пекъм не беше блестящият, проницателен, напредничав интелектуалец, за какъвто се представяше, и всъщност именно генерал Дрийдъл беше чувствителен, очарователен, блестящ, светски човек и под негово началство той сигурно би бил много по-добре. Изведнъж полковник Каткарт изгуби абсолютно всяка представа какво е положението му пред когото и да било и започна да блъска звънеца с юмрук, за да повика полковник Корн да дойде тичешком в кабинета му да го увери, че всички го обичат, че Йосарян е плод на въображението му и че той е постигнал чудесен успех във великолепната и храбра кампания, която водеше, за да стане генерал.
Всъщност полковник Каткарт нямаше абсолютно никакви изгледи да стане генерал. Преди всичко поради бившия ефрейтор Уинтъргрийн, който също искаше да стане генерал и който винаги изопачаваше, унищожаваше, отхвърляше или изпращаше, където не трябва, всички писма на полковник Каткарт, всички писма до него или в които ставаше дума за негови заслуги. Освен това вече имаше един генерал — генерал Дрийдъл, който знаеше, че генерал Пекъм е хвърлил око на службата му, но не знаеше как да се справи с него.
Генерал Дрийдъл, командирът на авиокрилото, беше прям, набит, широкоплещест човек, малко над петдесетте. Носът му беше широк и сплеснат и подпухналите му, на белезникави бучки клепачи обграждаха с тлъстина малките му сиви очи като с ореол. Водеше със себе си една медицинска сестра и зет си и когато не пиеше прекалено много, проявяваше склонност към дълго и досадно мълчание. Генерал Дрийдъл бе пропилял прекалено много от времето си да служи добре във войската и сега беше вече твърде късно. Нови групировки, нови центрове на влияние се бяха създали без него и сега той се чудеше как да се справи с тях. В моменти, когато не се самонаблюдаваше, неговото сурово и навъсено лице се отпущаше и вземаше мрачен и загрижен израз на поражение и разочарование. Генерал Дрийдъл пиеше много. Настроенията му бяха произволни и непредвидими. „Войната е ад!“ — заявяваше често той, пиян или трезвен, и наистина мислеше така, макар че това не му пречеше да печели добри пари от нея и да вкара зет си в бизнеса, въпреки че те двамата постоянно се караха.
— Този негодник — често сумтеше презрително генерал Дрийдъл, оплаквайки се от зет си всекиму, който се случеше да стои до него на извития бар в офицерския клуб — дължи на мен всичко, което има. Аз го създадох, този мръсен кучи син! Не му стига умът, за да напредне сам в живота.