— Какво има? — прошепна той. — Какво става?
Йосарян не го чу. Призляваше му от страст, беше хипнотизиран от съжаления. Медицинската сестра на генерал Дрийдъл бе само малко бузеста и неговите сетива бяха преситени от жълтото сияние на косата й, от неусетния натиск на нейните меки, къси пръсти, от закръгленото, невкусено изобилие на моминските й гърди под розовата, широко отворена отпред военна блуза, от вълнистите, зрели, сливащи се и триъгълник линии на корема и бедрата й, обути в прилепнали, гладки, тъмнозелени офицерски панталони от габардин. Той я пиеше с очи ненаситно от главата до боядисаните нокти на краката. Искаше му се никога да не я загуби.
— Оооооооооооо — изстена той пак и този път неговият трептящ, проточен вой развълнува цялата барака. Вълна от изумление и тревога заля офицерите на подиума и дори майор Данби, който бе почнал да сверява часовниците, се разсея за миг, както броеше секундите, и едва не почна да брои отново. Нейтли проследи пронизващия поглед на Йосарян по дългата дървена барака, докато достигна до медицинската сестра на генерал Дрийдъл. Разтрепера се и побледня, когато отгатна какво смущаваше Йосарян.
— Престани! Чуваш ли? — предупреди го Нейтли със свиреп шепот.
— Оооооооооооооооооооооо — изстена Йосарян за четвърти път, този път достатъчно високо, за да го чуят ясно всички.
— Полудял ли си? — изсъска яростно Нейтли. Ще загазиш.
— Оооооооооооооооооооооо — отговори Дъибар на Йосарян от другия край на бараката.
Нейтли позна гласа на Дънбар. Сега положението стана неудържимо: той се обърна настрана и тихо изстена.
— Ооооооооооооооооооооо — изстена Дънбар в отговор.
— Ооооооооооооооооооооо — изстена високо Нейтли вбесен, когато си даде сметка, че и той сам е току-що изстенал.
— Ооооооооооооооооо — изстена отново Дънбар към него.
— Ооооооооооооооооо — присъедини се някой нов от другия край на бараката и косата на Нейтли се изправи.
Йосарян и Дънбар отговориха на стенаннето, докато Нейтли се свиваше и напразно търсеше някоя дупка, където да се скрие, като завлече и Йосарян със себе си. Тук-таме някои се мъчеха да задушат смеха си. Някакъв свръхестествен подтик завладя Нейтли и той нарочно изстена, щом настана затишие. Един нов глас отговори. Ароматът на непокорството предизвикваше приятна възбуда и Нейтли умишлено изстена, щом успя да издебне една пауза. Още един глас се обади като ехо. Бараката кипеше и непротивостоимо се превръщаше в лудница. Надигаше се тайнствена глъчка от много гласове. Крака стържеха по пода, неща почнаха да падат от ръцете на летците — моливи, сметала, чанти за карти, дрънкащи стоманени шлемове. Мнозина, които не стенеха, сега се кикотеха открито и никой не можеше да каже докъде би могъл да стигне неорганизираният бунт от стенания, ако сам генерал Дрийдъл не се бе заел да го потуши. Той застана решително в средата на подиума точно пред майор Данби, който най-сериозно бе навел глава, все още съсредоточен над ръчния си часовник, и броеше:
— Двадесет и пет секунди… двадесет… петнадесет… Едрото, червено, заповедническо лице на генерал Дрийдъл, изкривено от смайване, бе сковано от страхотна решителност.
— Край, момчета! — заповяда кратко той. Очите му блестяха укорително и четвъртитата му челюст бе твърдо стисната; това беше всичко. — Бойна част командувам — каза им строго той, когато бараката притихна напълно и всички летци по пейките се свиха овчедушно — и никакви стенания повече няма да има в групата, докато аз съм командир. Ясно ли е?
Беше ясно на всички освен на майор Данби, който все още гледаше съсредоточено ръчния си часовник и броеше секундите на глас:
— … четири… три… две… една… нула — извика майор Данби и вдигна тържествуващо очи само за да открие, че никой не го слушаше и ще трябва да започне отново. — Ооо-оооо — изстена той разочарован.
— Какво беше това? — изрева генерал Дрийдъл, не вярвайки на ушите си, и обхванат от кръвожадна ярост, се извъртя мигновено към майор Данби, който, ужасен и объркан, се олюля назад, сви се от страх и започна да се поти. — Кой е този офицер?