— М-майор Данби, сър — заекна полковник Каткарт. — Началник на моя оперативен отдел.
— Изведете го навън и го застреляйте — заповяда генерал Дрийдъл.
— Ккак, сър?…
— Казах: изведете го навън и го застреляйте. Не чувате ли?
— Тъй вярно, сър — отговори живо полковник Каткарт и преглъщайки с мъка, се обърна рязко към шофьора и метеоролога си: — Изведете навън майор Данби и го застреляйте.
— К-как, сър? — запънаха се шофьорът и метеорологът.
— Казах, изведете навън майор Данби и го застреляйте — отряза полковник Каткарт. — Не чувате ли?
Двамата млади лейтенанти кимнаха тъпо и зашеметени един към друг с израз на безволева съпротива, като всеки от тях чакаше другия да започне процедурата по извеждането и разстрелването на майор Данби. Дотогава нито единият, нито другият бяха извеждали навън майор Данби да го застрелват. Пристпъваха на няколко инча към майор Данби от двете му страни. Майор Данби бе побелял от страх. Внезапно краката му се подкосиха и той започна да пада. Двамата лейтенанти отскочиха към него и го хванаха под ръка, за да не се строполи на пода. Понеже сега вече държаха майор Данби, останалото изглеждаше лесно, но нямаше пистолети. Майор Данби се разплака. На полковник Каткарт му идеше да изтича до него и да го утеши, но не искаше да се покаже мекошав пред генерал Дрийдъл. Спомни си, че Апълби и Хавърмайър винаги носеха при полета автоматични пистолети калибър 0,45, и започна да оглежда редиците на летците, за да ги открие.
Щом майор Данби се разплака, полковник Мудъс, който стоеше настрана и ужасно се колебаеше, не можа да се сдържи повече и пристъпи нерешително към генерал Дрийдъл със сладникавия вид на човек, който се жертвува за другите.
— Струва ми се, че би трябвало да почакаш един момент, татко — подхвърли той колебливо. Мисля, че не можеш да го застреляш.
Тази намеса вбеси генерал Дрийдъл.
— Кой, дявол да го вземе, казва, че не мога да го застрелям? — прогърмя той войнствено с глас, достатъчно висок, за да разтърси цялата сграда. С пламнало от смущение лице полковник Мудъс се наведе и му прошепна нещо на ухото.
— Защо, дявол да го вземе, да не мога? — кресна генерал Дрийдъл. Полковник Мудъс му прошепна още нещо. — Искаш да кажеш, че не мога да застрелям всекиго, когото поискам? — попита генерал Дрийдъл с непримиримо възмущение. Полковник Мудъс продължи да шепне и генерал Дрийдъл, заинтересован, наостри уши. — Факт ли е това? — попита той и яростта му притихна, укротена от любопитството.
— Да, татко. Боя се, че е така.
— Ти сигурно си мислиш, че си страшно умен, а? — нахвърли се внезапно върху му генерал Дрийдъл.
Полковник Мудъс отново се зачерви.
— Не, татко, не е…
— Добре, пуснете този непокорен кучи син — изгърмя генерал Дрийдъл, като се отдръпна огорчен от зетя си и излая кисело към шофьора и метеоролога на полковник Каткарт: — Но го изхвърлете от бараката и не го пускайте да влезе. И да продължим този дяволски инструктаж, преди да е свършила войната. Никога не съм виждал такава некадърност!
Полковник Каткарт кимна вдървено към генерал Дрийдъл и даде знак на хората си бързо да изтласкат майор Данби навън, макар че нямаше кой да продължи инструктажа. Всички зяпнаха един към друг в тъпо недоумение. Генерал Дрийдъл почервеня от ярост, като видя, че нищо не става. Полковник Каткарт нямаше понятие какво трябва да направи. Тъкмо щеше да застене на глас и полковник Корн го спаси, като пристъпи напред и се зае с инструктажа. Полковник Каткарт въздъхна с огромно, сълзливо облекчение, почти смазан от силно чувство на признателност.
— Сега, момчета, ще си синхронизираме часовниците — почна бързо полковник Корн с рязък заповеднически тон, като обръщаше очи към генерал Дрийдъл, сякаш флиртуваше с него. — Ще си синхронизираме часовниците веднъж и само веднъж. И ако този единствен път синхронизирането не излезе успешно, генерал Дрийдъл и аз ще искаме да узнаем защо не е излязло. Ясно ли е? Метна отново очи към генерал Дрийдъл, за да се увери, че номерът му минава. — Сега нагласете часовниците си на девет и осемнадесет.
Полковник Корн синхронизира часовниците без никаква спънка и продължи, изпълнен с увереност. Съобщи паролата на деня и направи преглед на атмосферните условия, проявявайки живо своите бляскави, многостранни познания, като през две-три секунди хвърляше коси самодоволни погледи на генерал Дрийдъл, за да получи още по-голямо насърчение от отличното впечатление, което виждаше, че прави. Със сияещо лице той се перчеше и превземаше, разхождаше се гордо и суетно по платформата и разпалвайки се, даде повторно паролата, след което с лекота вмъкна едно насърчително слово какво е значението на моста при Авиньон за спечелването на войната и че дълг на всеки летен, участвуващ в полета, е да постави любовта към родината над живота си. Когато вдъхновяващото слово завърши, той пак съобщи паролата, наблегна на ъгъла, под който ще се приближат до целта, и отново направи преглед на атмосферните условия. Той наистина бе завладял аудиторията си.