— Аз съм командирът — му извика Йосарян. — Аз съм командирът. Нищо ми няма, нищо ми няма.
— Тогава помогнете на него, помогнете на него — ридаеше Добз. — Помогнете му, помогнете му.
— Кому да помогнем? Кому да помогнем?
— На стрелеца — молеше Добз. — Помогнете на стрелеца.
— Студено ми е! — хленчеше Сноуден безсилно по микрофона с тънък, жален, агонизиращ глас. — Моля ви се, помогнете ми! Студено ми е.
Йосарян изпълзя през прохода, изкачи се над вместилището за бомбите, влезе в задната кабина на самолета, където Сноуден лежеше ранен на пода, осветен от жълто петно слънчева светлина, и умираше от студ до новия заден стрелец, който бе изпаднал в пълно безсъзнание.
Добз беше най-лошият пилот на света и съзнаваше това; този мъжествен младеж беше истинска развалина и постоянно се опитваше да убеди началниците си, че вече е негоден да пилотира, но никой от началниците му не искаше да го слуша и тъкмо в деня, когато броят на бойните полети бе повишен на шестдесет, Добз се промъкна в палатката на Йосарян, докато Ор търсеше навън някакъв уплътнител, и му разкри плана си да убие полковник Каткарт. Нужна му бе помощта на Йосарян.
— Искаш да го убием преднамерено? — възрази Йосарян.
— Точно така — съгласи се Добз с оптимистична усмивка, насърчен от това, че Йосарян веднага схвана положението. — Ще го застреляме с люгера, който донесох от Сицилия; никой не знае, че имам такъв пистолет.
— Струва ми се, че не мога да извърша такова нещо — заключи Йосарян, след като мълчаливо обмисля идеята известно време.
Добз беше учуден. А защо не?
— Слушай. Нищо не би ме зарадвало повече, отколкото да видя този кучи син със счупен врат или убит в самолетна злополука, или пък някой друг да го застреля. Но мисля, че аз самият не бих могъл да го убия.
— Той би те убил — настояваше Добз. — Всъщност ти именно ми каза, че той иска да ни убие, като ни праща на бойни полети толкова дълго.
— Но аз мисля, че не бих могъл да го убия. И той има право да живее.
— Няма право, щом се опитва да отнеме на тебе и на мене правото да живеем. Какво става с тебе? — Добз беше смаян. — Чувал съм те да убеждаваш Клевинджър в същото нещо. И виж какво се случи с него. Право в онзи облак.
— Престани да крещиш, чуваш ли? — изшътка му Йосарян.
— Не крещя! — изкрещя Добз още по-силно, с лице, зачервено от революционна жар. Очите му бяха налети със сълзи, носът му течеше и треперещата му вишневочервена долна устна беше покрита с капчици пяна. — В групата трябва да е имало близо сто души, които бяха изкарали по петдесет и пет полета, когато той вдигна броя на шестдесет. Трябва да е имало още стотина като тебе, на които им е оставало да изкарат още по няколко, за да стигнат петдесет и пет. Ще избие всички ни, ако го оставим вечно да кара така. Трябва да го убием.
Йосарян кимна безизразно, без да се обвърже.
— Мислиш ли, че няма да ни пипнат?
— Всичко съм обмислил. Аз…
— Не крещи, за Бога.
— Не крещя. Всичко съм…
— Ще престанеш ли да крещиш?
— Всичко съм обмислил — пошепна Добз, като сграбчи края на леглото на Ор с две ръце, защото не можеше да се сдържи да не ги размахва, при което кокалчетата на пръстите му побеляха. — В четвъртък сутрин, когато той трябва да се върне от оная негова дяволска къща в планината, ще се промъкна през гората до острия завой на пътя и ще се скрия в храстите. Там той трябва да намали скоростта, а аз ще наблюдавам пътя в двете посоки, за да се уверя, че няма никой наблизо. Когато го видя, че иде, ще избутам един голям пън на пътя, за да го накарам да спре джипа. Тогава ще изскоча от храстите с люгера и ще стрелям в главата му, докато го убия. Ще закопая люгера, ще се върна през гората в лагера и ще си гледам работата като всички други. Къде може да има засечка?
Йосарян следеше внимателно всяка фраза на плана.
— А с какво участвувам аз? — запита той озадачен.
— Не бих могъл да го свърша без тебе — обясни Добз. — Ти си ми нужен, за да ми кажеш „карай“. Йосарян не вярваше на ушите си.
— Това ли е всичко, което искаш от мене? Само да ти кажа „карай“?
— Само за това си ми нужен — отговори Добз. — Само ми кажи „карай“ и аз сам ще му пръсна черепа в други ден. — От вълнение той заговори по-бързо и отново повиши глас. — Понеже сме се заловили с тая работа, бих искал да застрелям и полковник Корн в главата, макар че ми се ще да пощадя майор Данби, ако нямаш нищо против. След това ще убия също Апълби и Хавърмайър и като свърша с тях, бих искал да убия и Макуот.
— Макуот ли? — извика Йосарян и почти подскочи от ужас. — Макуот е мой приятел. Какво искаш от Макуот?
— Не знам призна Добз с объркан и смутен израз. — Просто помислих, че щом убием Апълби и Хавърмайър, все едно, можем да убием и Макуот. Не искаш ли да убием Макуот?