— Но вие сте изменник! — извика Нейтли, не вярвайки на думите му. — Вие се въртите според вятъра! Безсрамен, безскрупулен опортюнист!
— Аз съм на сто и седем години — напомни му старецът любезно.
— Нямате ли никакви принципи?
— Никакви, разбира се.
— Никаква нравственост?
— О, аз съм напълно нравствен човек — увери го със сатирична сериозност отвратителният старец, като погали голия хълбок на закръгленото чернокосо момиче с красиви трапчинки на бузите, което се беше изтегнало съблазнително на другата странична облегалка на креслото му. Той се захили саркастично на Нейтли, както седеше между двете голи момичета в самодоволно и овехтяло великолепие; сложил властно по една ръка върху всяко от тях.
— Не мога да повярвам неохотно каза Нейтли, като упорито се стараеше да не гледа как старецът опипва момичетата. — Просто не мога да повярвам.
— Но това е съвършено вярно. Когато германците влязоха в града, аз танцувах като млада балерина и крещях „Хайл Хитлер!“, докато ми прегракна гърлото. Дори размахвах нацистко знаменце, което грабнах от едно красиво момиченце, докато майка му гледаше на другата страна. Когато германците напуснаха града, аз изтичах да посрещам американците с шише отличен коняк и кошница цветя. Конякът беше, разбира се, за мене, а цветята — да ги хвърлям по нашите освободители. Имаше един страшно вдървен и надут стар майор в първата кола и го ударих право в окото с една червена роза. Чудесно попадение! Да бяхте го видели само как потрепери от болка.
Нейтли ахна и скочи на крака от учудване; бузите му останаха без кръв.
— Майор … де Къвърли! — извика той.
— Познавате ли го? — запита старецът възхитен. — Какво очарователно съвпадение!
Нейтли беше тъй поразен, че не можа да го чуе.
— Значи вие сте ранили майор … де Къвърли! — възкликна той, обхванат от ужас и възмущение. — Как сте могли да извършите такова нещо?
Демоничният старец беше невъзмутим.
— Как можех да устоя да не го ударя, искате да кажете. Само да бяхте видели този надменен, стар досадник, седнал строго в колата, като че ли е самият всемогъщ Господ, с голямата си вдървена глава и глупавото си, тържествено лице! Каква изкушаваща цел представляваше! Ударих го в окото с роза „Американска красавица“. Мисля, че беше много подходящо. Не смятате ли?
— Ужасно нещо сте извършили! — извика му Нейтли укоризнено. — Лоша постъпка, престъпление! Майор … де Къвърли е началник на снабдяването, на нашата ескадрила.
— Така ли? — дразнеше го непоправимият стар грешник и щипеше изострената си брадичка, като насмешливо се преструваше на дълбоко разкаян. — В такъв случай трябва да признаете, че съм безпристрастен. Когато германците влизаха с колите си, едва не убих един як оберлейтенант, като го прободох с един стрък еделвайс.
Нейтли беше ужасен и зашеметен от неспособността на гнусния старец да схване колко чудовищна е постъпката му.
— Не си ли давате сметка какво сте направили? — смъмри го яростно той. — Майор … де Къвърли е благороден, чудесен човек и всички се възхищават от него.
— Той е един стар глупак, който няма право да се държи като млад глупак. Къде е той сега? Убит ли е?
Нейтли отговори тихо, с глас, издаващ мрачно страхопочитание:
— Никой не знае. Изглежда, е изчезнал.
— Виждате ли? Представете си само: човек на неговата възраст да рискува краткия живот, който още му остава, за такова абсурдно нещо като родина.
Нейтли отново се разбунтува.
— Няма нищо абсурдно в това да рискуваш живота си за родината! — заяви той.
— Няма ли? — запита старецът. — Какво е родината? Къс земя, заграден от всички страни с граници, обикновено неестествени. Англичани умират за Англия, американци умират за Америка, германци умират за Германия, руснаци умират за Русия. Сега петдесет-шестдесет страни участвуват във войната. Сигурно всички тия страни не заслужават да се умре за тях.
— Ако си заслужава да живееш за едно нещо, заслужава си и да умреш за него — каза Нейтли.
— Ако си заслужава да умреш за едно нещо — отговори кощунствуващият старец, — сигурно си заслужава да живееш за него. Знаете ли, вие сте такъв чист и наивен младеж, че почти ми е жал за вас. На колко години сте? Двадесет и пет? Двадесет и шест?
— Деветнадесет — каза Нейтли. — През януари ще стана на двадесет.
— Ако останете жив дотогава. — Старецът поклати глава и на лицето му за миг се появи същият обидчив, замислен, намръщен израз, който имаше лицето на раздразнителната и недоволна стара жена. — Ще ви убият, ако не внимавате, и аз отсега виждам, че няма да внимавате. Защо не вложите малко здрав разум и не се опитате да бъдете като мен? Може и вие да стигнете до сто и седем години.