— Защото е по-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене — отвърна Нейтли с тържествуваща и възвишена убеденост. — Предполагам, че сте чували тази поговорка.
— Да, разбира се, чувал съм я — разсъждаваше на глас коварният старец, като пак се усмихна. — Но май сте я запомнили наопаки. По-добре е да живееш прав, отколкото да умреш на колене. Такава е поговорката.
— Сигурен ли сте? — запита Нейтли сериозен и смутен. — Струва ми се, че има повече смисъл, както аз я казах.
— Не, има повече смисъл, както аз я казах.
Нейтли се обърна да попита приятелите си и откри, че бяха изчезнали. Старецът изрева весело, гледайки с презрение смутения и изненадан израз на Нейтли. Лицето на младежа потъмня от срам. Той се поколеба безпомощно още няколко секунди, после се завъртя и избяга в най-близкия коридор, надявайки се да ги улови навреме и да ги извика на помощ, като им съобщи новината за забележителния инцидент със стареца и майор … де Къвърли. Всички врати в коридора бяха затворени. Под никоя не се виждаше светлина. Беше вече много късно. Отчаян, Нейтли се отказа да ги търси. Най-после си даде сметка, че не му остава нищо друго, освен да вземе момичето, в което бе влюбен, и да легне някъде с него, да го ухажва нежно и благовъзпитано и заедно да кроят планове за бъдещето; но когато се върна да го потърси в салона, то вече бе отишло да си легне и нему не оставаше нищо, освен да продължи безплодния спор с омразния старец, който стана от креслото си и с насмешлива любезност му пожела лека нощ, като остави Нейтли с двете момичета с гуреливи очи, които не можаха да му кажат в коя стая е отишла неговата курва и които след няколко секунди отидоха да си легнат, шляпайки боси по пода, след като напразно се бяха опитали да събудят у него интерес към себе си, и го оставиха да спи сам в салона на малкото изтърбушено канапе.
Нейтли беше чувствително, богато, хубаво момче с тъмна коса, доверчиви очи и схванат врат, когато се събуди рано на следната сутрин и със замаяна глава се питаше къде се намира. Той бе неизменно нежен и учтив по природа. Бе живял почти двадесет години без травми, напрежения, омрази или неврози, което за Йосарян бе доказателство колко смахнат е всъщност. Детството му беше приятно, макар в дома му да имаше дисциплина. Разбираше се добре с братята и сестрите си и не мразеше майка си и баща си, макар че и двамата бяха много добри към него.
Нейтли бе възпитан да ненавижда хора като Арфи, които майка му окачествяваше като кариеристи, или хора като Майлоу, които баща му характеризираше като пресметливи нахалници, но не знаеше как да ги ненавижда, понеже никога не го бяха оставяли дори да се приближи до такива хора. Доколкото можеше да си спомни, в къщите, в които бе живял във Филаделфия, Ню Йорк, Мейн, Палм Бийч, Саутхамптън, Лондон, Довил, Париж и Южна Франция, винаги се събираха само дами и господа, които не бяха нито кариеристи, нито пресметливи нахалници. Майката на Нейтли, потомка на Торнтъновци от Нова Англия, беше „дъщеря на Американската революция“. Баща му беше кучи син.
— Винаги помни — напомняше му често майка му, — че носиш името Нейтли. Ти не си от семейство Вандербилт, чието богатство е създадено от един вулгарен капитан на корабен влекач, нито си от Рокфелеровци, чието богатство е натрупано чрез безсъвестни спекулации с нефт; нито си Рейндълс или Дюк, които извличаха доходи, като продаваха на неосведомените консуматори продукти, съдържащи канцерогенни смоли и катрани; ти не си, разбира се, от рода Астор, които, мисля, още дават стаи под наем. Ти си от рода Нейтли, а този род не е работил нищо, за да спечели парите си.
— Майка ти иска да каже, синко — намеси се веднъж баща му любезно със своя усет за елегантен и пестелив стил, от който Нейтли така се възхищаваше, че старите пари са по-добри от новите и че скоро забогателите не трябва никога да се ценят така високо, както наскоро обеднелите. Правилно ли се изразих, мила?
Бащата на Нейтли просто преливаше от умни, изпълнени с житейска мъдрост съвети от този вид. Той беше горещ и румен като горещо червено вино с подправки и Нейтли го харесваше много, макар че не обичаше горещо червено вино с подправки. Когато избухна войната, семейството на Нейтли реши, че той ще постъпи във въоръжените сили, тъй като беше прекалено млад, за да постъпи на дипломатическа служба, и тъй като баща му бе осведомен от много авторитетен източник, че Русия ще рухне за няколко седмици или месеци и Хитлер, Чърчил, Рузвелт, Мусолини, Ганди, Франко, Перон и японският император ще подпишат мир и ще живеят щастливо заедно во веки веков. Бащата на Нейтли именно има идеята синът му да постъпи във въздушните войски, където ще може безопасно да се обучава като летец, докато руснаците капитулират и се уточнят подробностите по примирието, и където като офицер той ще общува само с изискани господа.